Леш и Райън стояха неподвижни на прага, парализирани от видяното.
— Това сигурно е фокус, нали? — прошепна Райън.
Лампата отново преплува край тях и докато минаваше, крушката светна, а след това експлодира. Няколко книги полетяха към вратата и започнаха да се блъскат в нея като побеснели прилепи. Книгите се върнаха обратно, но на тяхно място веднага полетя стремително един пергел, насочен право към Леш, а острието му сгърчеше, насочена точно в окото й. Тя отскочи назад.
Пергелът повися известно време със стърчащо острие, докато внезапно точно под него приплува една плоча. Острието на пергела се заби в нея и се завъртя, като издаваше фантастична, неестествена мелодия — вой на духове.
Изведнъж вратата се затръшна, като остави в коридора треперещите Леш и Райън.
За тях Стив поклати глава и промълви:
— Както ви казах, ние вече не влизаме много често тук.
След късния обяд Роби се отправи пак в училище, а другите останаха седнали около кухненската маса на кафе и кейк със силни подправки.
Ръцете на Марта Леш все още трепереха недоловимо, когато поднасяше чашката с кафе към устните си. Дайан, от друга страна, се бе успокоила напълно, опънатите й нерви се бяха поотпуснали. За първи път от два дни тя бе уверена, че не е полудяла, нещо повече — тук имаше специалисти.
— Никой от нас не изпитва голямо удоволствие, че е тук — каза тя спокойно. — Можете да се досетите, че не съм спала прекалено много. Стив не ходеше на работа и си стоя вкъщи, той наистина беше чудесен. Наистина.
Никой нищо не каза — Райън и Леш бяха все още потресени, така че Дайан продължи:
— Откога изследвате обитавани от духове къщи?
Д-р Леш бе малко затруднена.
— Вижте, мисис Фрийлинг…
— Дайан…
— Да се определи дали една къща е „обитавана“ всъщност не е много лесно.
В този миг каната с кафе се разклати, придвижи се сама около два фута до самия ръб на масата и там спря. С голямо усилие на волята д-р Леш си наложи да не обръща внимание на тази сцена и с колкото бе възможно по-обичаен тон продължи:
— Искам да кажа, че може да съществуват много и различни обяснения на нещата, които се случват тук.
— Например?
— Може да е полтъргайст — намеси се Райън, — вместо нашите класически духове.
— А има ли разлика?
Райън се чувстваше съвсем не на мястото си. Ето го, учен, човек, който вярва в естествените причини и следствия, а разисква най-сериозно понятия като призраци и привидения. На всеки няколко минути той успокояваше самия себе си: „Това, което видях, го видях наистина. Един учен трябва обективно да изложи това, което вижда. Това, което видях, то видях наистина.“
На няколко фута разстояние проблеснаха беззвучно две ярки светлини. Без никаква причини.
— Някой видя ли това? — Райън бързо местеше погледа си от лице на лице.
Възможно ли бе това да е групова халюцинация?
— След няколко секунди ще има още две — усмихна се Дайан. — Те се движат винаги по две.
Райън седеше, без да може да каже нещо, а на врата му висеше забравена камерата. Леш го подбутна и му я посочи:
— Райън — каза тя.
Райън видимо се стресна и започна да се суети с включването й точно в момента, когато две нови светлини проблеснаха в другия край на стаята.
— Трябва да си по-бърз от това тук наоколо — внимателно отбеляза Дайан.
— Това е електричество — отбеляза Райън, душейки въздуха. — Усещате ли миризмата на разрядите?
— Има ли някакви големи генератори на енергия в този район? — запита д-р Леш.
— Не сме чували за такива.
— Просто не мога да си представя какъвто и да е познат източник на енергия, който да може да предизвика което и да било от нещата, които видяхме горе — настоя мрачно Райън.
— Какво говорите? — Дайан остави нотка на съмнение да се прокрадне в гласа й.
— Марта, може би трябва да върнем Танджина тук? — продължи Райън.
Леш поклати глава:
— По-късно може би, ако тя възстанови силите си, и в зависимост от това какво ще открием. Защото, съдейки по всичко, което засега знаем, това може да е в резултат на някакво неопределено електромагнитно поле, което…