Дайан и Стив седяха на дивана, хванати за ръце, докато край тях се разгръщаше цялата тази бурна дейност. Марта Леш, Райън и Марти извършваха последната настройка, проверяваха свързването на адапторите и бяха напрегнати до краен предел.
Влезе Дейна с голяма чанта, висяща през рамото й.
Дайан се усмихна вяло и тихо каза:
— Дейна, бих искала да поговориш с доктор…
— Става тъмно, мамо. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя от Трюди.
Тя говореше кратко и стегнато. За Леш бе трудно да схване дали момичето бе раздразнено, засрамено или просто уплашено.
— Тя не иска да остава вкъщи след мръкване — обясни Стив със слаб, почти извиняващ се глас. — Нашата отсъстваща принцеса.
— Тя се е побъркала — измърмори с отвращение Роби.
Той седеше на килима и си играеше с камионче.
Без да каже повече нито дума, Дейна излетя през вратата.
Дайан стана и включи големия телевизор. В новините тъкмо завършваха репортаж за щетите, нанесени от бурята преди два дни, но Дайан превключи на дециметров обхват — 81 канал.
— По този канал приема по-добре, но не ме питайте защо.
Объркана, д-р Леш се вгледа в екрана, както и всички останали. Характерната синкавобяла светлина изпълни стаята и ставаше все по-отчетлива, тъй като Стив обикаляше от лампа към лампа и ги изключваше. Накрая остана само светлината на телевизора, студена и концентрирана, и съскането на обсипания със снежинки екран.
Райън и Марти нахлузиха слушалките и насочиха една от камерите и всичките три микрофона към телевизора, а Дайан усили звука. Леш си сложи очилата. Стив запали цигара и всмукна дълбоко. Дайан го докосна за миг, за да го успокои и се обърна към останалите:
— Ще я повикам.
Това бе казано толкова просто и без преход, че д-р Леш, без да иска, затаи дъх. Дайан излезе в средата на стаята, скръсти ръце, събра мислите си, затвори очи, пое си дълбоко дъх… и заговори към тавана.
— Тук е мама, сладката ми. Искаме да говорим с теб. Отговори ми, мила. Моля те, кажи ми нещо, Керъл Ан.
Д-р Леш хвърли един поглед към сътрудниците си, за да провери как те реагират на това. Марти изглеждаше необезпокоен и заинтересуван главно от нивото и качеството на записите. Райън бе явно развълнуван, макар и очевидно още неуверен как трябва да реагира на всичко това. Самата Марта не бе уверена. Какво ли щеше да се случи?
Е. Бъз неочаквано влетя в стаята с вдигната нагоре глава, като че ли преследваше по петите някого, който представляваше опасност. Опашката му се размахваше и той явно не обръщаше внимание на никого в стаята.
— Виж кучето — прошепна почти беззвучно Леш на Райън.
Марти намръщи чело и притисна по-плътно слушалките към ушите си. Кучето отиде до другия край на стаята, след това приседна на задни крака и вдигна просещо глава към… въздуха.
— При нас ли си сега, сладката ми? — запита Дайан стаята. — Можеш ли да кажеш здравей на татко? Кажи на татко здравей, малката ми.
Райън поклати бавно глава, дори започна да се усмихва, тъй като скептицизмът отново надделя над другите му емоции. Е, въпреки всичко това значи бе измама. Или ако не измама — то нещастна грешка. Жестока случайност с това нещастно семейство.
Той дочу нещо. Усмивката изчезна от устните му, докато притискаше здраво слушалките към ушите си. Пулсът му се ускори.
Марти също го чу. Той се засуети около апаратите си — потенциометри, филтри, честоти.
— Добри ми Боже… — прошепна той.
Всички гледаха към телевизора — напрегнати, наклонени към флуоресциращото сияние, присвиващи очи и сдържащи дъха си. Никакъв звук, никаква искра. А после, смекчен като далечен спомен, сладък и крехък — глас:
— Здравей татко.
— Здравей, сладката ми — прошепна Стив.
Гърлото му бе свито от вълнение, очите му бяха овлажнели. Д-р Леш, която седеше до него, бе толкова изумена от това, което чу, че направо скочи от дивана. Бавно, с дълбок трепет тя се доближи до телевизора, втренчена в сновящите снежинки. Това бе гласът, който тя чу миналата нощ от устата на Танджина. Това я накара да потрепери.
Всички се изправиха. Дайан отново заговори:
— Скъпа, тук е мама.
— Здравей, мамо — гласът като че ли идваше от телевизора.