— Искате да кажете, че някой ден ще разберем тези неща?
— Когато те бъдат признати за това, което са. Както и всяка наука. Ние сега не разбираме всичко. Всъщност с годините започнах да смятам, че на практика не разбираме нищо, макар че някои мои колеги биха оспорили това.
— А аз мислех, че учените разбират всичко — смутено се усмихна Дайан.
— Разбирането и съдействието като че ли винаги изостават със сто години от осмиването и съмнението. Дори да успеем в тази къща да направим съвършено ясна снимка на истинско явление, списание „Тайм“ пак ще я помести на хумористичната си страница.
Лунната светлина се процеждаше през затворените завеси и хвърляше студени светли ивици върху пода. Стив се въртеше в стола си, опитвайки да се намести удобно. Къщата си оставаше тиха и пълна със сенки.
Роби седна в леглото.
— Ако някой ме убие, ще се върна ли и аз като дух в тази къща като сестра ми?
— Сестра ти не е мъртва, Роби — просто му обясни Дайан.
— Ако ме убият, ще мога ли да я посетя и да й покажа как да се върне тук? Ако ме вържете с едно въже и го държите здраво? Тогава някой може да дойде да ме вземе и можем да се преместим да живеем другаде.
— Някои хора вярват — каза Марта, че когато умреш, душата ти отива на небето.
— Когато дядо умря, аз го гледах на леглото в болницата, гледах го съвсем отблизо, но от него нищо не излезе.
— Душата му е била невидима, скъпи — каза Дайан и повдигна кичур коса, който падаше на челото на сина й. — Не си могъл да я видиш как отива на небето.
— Защо дядо не е в телевизора с Керъл Ан?
— Казах ти, Роби — Керъл Ан не е умряла.
Д-р Леш прилегна на лакът, така че очите й да са на едно равнище с Роби.
— Някои хора вярват, че когато умреш, виждаш чудесна светлина. Ярка като слънцето, но очите не те болят, ако гледаш в нея. Всички отговори на всички въпроси, които те интересуват, са в тази светлина. И когато тръгнеш към нея, ти ставаш част от нея завинаги.
— А невидимите хора, които разхвърлят нашите столове?
— Е, може би някои хора, като умрат, не знаят, че са умрели.
— Мислят, че са още живи ли?
— Може би. Може би не са искали да умрат. Може би не са били готови. Може едва да са започнали да живеят или да са живели дълго, дълго, но въпреки това да са искали още да живеят. Те не искат да отидат в светлината, въпреки че светлината ги иска много. Те остават наблизо, гледат телевизия, наблюдават как приятелите им растат и се чувстват нещастни или завиждат, а тези чувства са лоши. От тях боли. Освен това има някои хора, които просто се загубват по пътя към светлината — може би са се отклонили или пък нещо друго ги е заинтересувало. Те имат нужда от някого, който да ги води към светлината.
— И някои хора се ядосват и започват да хвърлят разни неща наоколо ли?
— Точно така. Също като в училище. Има хора, които са добри с теб, а има хора, които са лоши.
— Мен веднъж ме биха три деца. Те ми взеха парите за обеда. Може да ги е блъснал камион и точно те сега да са чам горе.
Дайан въздъхна с голяма любов и тъга за Роби. Тя го погали нежно по тила, после го сложи да легне на възглавницата.
— Нека малко да затворим очи, какво ще кажеш?
Роби въздъхна и притвори очи.
— Лека нощ, мамо. Лека нощ, госпожо доктор. Лека нощ, татко. Лека нощ, Е. Бъз.
Дайан и Марта си размениха погледи над легналото момче. Той вдигна за кратко главата си още веднъж и погледна към белия телевизионен екран:
— Лека нощ, Керъл Ан.
Изтекоха два часа. Стив, Дайан, Роби и дори Марта се унесоха в сън. Двамата по-млади изследователи оставаха будни, ако не и нащрек, всеки на своя пост, като периодично обхождаха с поглед заобикалящите ги монитори. Тяхното жужене не ги успокояваше.
Останалата част от къщата бе свръхестествено тиха. От време на време някой порив на вятъра навън караше прозорците да издрънчат. Шумът беше толкова рязък, толкова неочакван, че Марти и Райън трепваха силно, после си разменяха нервни усмивки и се връщаха към заниманията си.
Райън четеше една от класическите в специалността му книги-трактат за естеството на времето и връзката му с предчувствията. Марти се бе задълбочил в „Популярна механика“, няколко списания „Пийпъл“ и един телевизионен справочник. Около три часа стомахът му изръмжа и го изкара от замаяното състояние, в което бе започнал да навлиза. Погледна през рамо към кухнята.