Гладен, сънлив. Стана, разтърси глава, за да се събуди, предложи на Райън да следи и неговите уреди, докато той се поразходи към хранителните запаси. Райън кимна, хвърли бегъл поглед върху показанията и отново сведе очи към тежкия текст на книгата. Марти отиде в кухнята. Там беше тъмно.
Не можа да намери ключа за осветлението и включи прожектора си, за да открие хладилника. Намери го доста бързо.
Отвори вратата на големия „Амана“ и лампичката на хладилника светна, като го обля със студена бяла светлина. Марти хапна малко салата, без да вади купата от хладилника, но хрускането прозвуча твърде силно. Той не искаше да събуди къщата, затова погледна за нещо друго.
Извади едно пилешко краче, което захапа между зъбите си и увита в целофан пържола, която сложи на поставката. Затвори вратата на хладилника, като потопи още веднъж помещението в тъмнина. Включи прожектора и започна да отваря чекмеджетата в търсене на нож и вилица.
Прибори, изолационна лента, моливи. Звук от отварянето на всяко чекмедже, дрънкане на неговото съдържание, затваряне с приглушен тропот, после влачене на краката на Марти до следващото чекмедже. Лъчът на прожектора кръстосваше безразборно из лъскавата кухня, като хвърляше мъртви сенки на неочаквани места. Марти спря и надигна глава. Бе дочул звук.
Странен, неподдаващ се на описание звук — плискане, бълбукане. Звук на пълзене. Идваше откъм мястото, където току-що бе оставил пържолата. Той се обърна бързо, тъкмо навреме, за да види движещата се там сянка. Вдигна прожектора, за да освети поставката.
Пържолата бе жива. Жива и смъртоносна. Гротескно тя пълзеше по лавицата и по самата себе си, като нарастваше и се издуваше от ракови тумори и мехури. Огъваща се и воняща, тя идваше.
Марти се задави и в този момент осъзна, че все още държи в уста пилешкия крак. Яростно го изплю на пода. Задъхвайки се насочи светлината към него.
Хиляди червеи се кълбяха по пилешкото, след това започнаха бързо да се разпълзяват по пода, около краката на Марти, към всички мрачни и потайни кътчета на кухнята. На Марти му се повдигна и той се запрепъва към тоалетната отзад.
Главата му се опря в стената, когато се наведе над умивалника, повръщайки стомашен сок. Накрая пръстите му напипаха електрическия ключ и той включи лампата.
Все още приведен над умивалника, той бавно нормализира дишането си, като постепенно успокояваше инстинктивното повдигане. Чувстваше се слаб и отпаднал. Бавно повдигна глава, за да погледне в стенното огледало и да провери цвета на лицето си. Отражението на лицето му в огледалото бе на разлагащ се труп. Косата стърчеше безумно, устата висеше отворена. Ужасѐн, загубил контрол над себе си, Марти вдигна ръце и заби пръсти в гниещата плът на собственото си лице. Огледалният образ повтори движението му — от ръцете му се откъсваха умъртвени мускули, отлепвайки парчета плът от влажните кости. Зъбите висяха на ивици кожа, сгъстяваща се лимфна течност се стичаше от ръцете му. Той изкрещя, но не излезе никакъв звук.
Голата крушка над огледалото сменяше цвета си в бърза последователност — бял, жълт, оранжев, розов — като придаваше на безумния труп в огледалото още по-нереален, още по-демоничен вид. Крушката проблесна и експлодира, разпръсквайки концентриран поток от светлина. Марти се обърна и се затича обратно към гостната стая.
Но някъде по пътя му към кухнята времето започна да се променя.
Той започна да усеща, че се движи все по-бавно и по-бавно, като че ли се опитваше да тича във вода. Като че ли плътността на тялото му и плътността на въздуха бяха еднакви. Като че ли краката му не можеха да намерят опора. Като че ли по някакъв начин той продължаваше да преполовява разстоянието, делящо го от прага, но никога нямаше да може да измине целия път и да преодолее последната половинка.
По-бавно и по-бавно. Краката започнаха да го болят от усилието, едва можеше да си поеме дъх. Някакъв разтеглен във времето звук го заобикаляше, запълваше главата му до пръсване, а после всичко спря.
Пълно замръзване. Той остана насред крачка, с един крак вдигнат, отворена уста, вдървен. Неподвижен като камък. И всичко около него изглеждаше така вкаменено, като че някой бе снимал стаята и себе си, преминаващ през нея и това бе снимката.
Той виждаше, но не можеше да движи очите си. Чуваше, но го заобикаляше космическа тишина. Можеше да мисли — но какво трябваше да мисли за всичко това? Полудяваше ли? Или бе пропаднал в черната дупка, за която говореха?