Появиха се червеите. Те пълзяха по оголените кости на пръстите на Марти, между поскърцващите прешлени на гръбначния стълб. Впълзяваха в костния мозък, гъмжаха там, смучеха мозъка, изпускаха сока си, оглозгаха костите докрай. Те пълзяха в очните кухини, ушните отвори, в черепната кутия.
По някакъв начин Марти все още чувстваше и виждаше. Чувстваше как червеите се гърчеха в костите му. Виждаше ръката си на скелет.
Докато наблюдаваше, той се разпадна. Костите се разпаднаха на молекули, които изчезнаха и се превърнаха в атоми калций, атоми фосфор, атоми въглерод. Превърнаха се в електрони, въртящи се около почти незабележими протони, вибриращи неутрони, основни частици енергия, които проблясваха в разредения въздух на намиращата се извън времето кухня, докато… Марти вече го нямаше. Невидим. Отсъстващ. Несъществуващ. Изчезнал.
Отначало Райън продължи опитите си да чете, след като Марти отиде в кухнята, но почти през целия последен час му бе струвало огромни усилия да не заспи, така че само след няколко минути вече потъваше в хипнотичното състояние на границата между съня и събуждането. Главата му клюмна, тънка струйка слюнка плъзна от полуотворената му уста надолу по брадичката, клепачите му се притвориха. Затова не усети първия полъх на раздвижване сред уредите, строени в редица пред него — плахото „бип!“ на осцилоскопа. Не забеляза и смътните трептящи образи по екраните няколко минути по-късно, жуженето на изписваните данни, свистенето на магнитофоните, които се включваха автоматично. Нито слабата светлинка в горния край на стълбите.
Стрелките на магнитометъра щяха да изскочат от циферблата, барометърът започна да пада. Райън вече бе потънал в дълбока дрямка. Бледата светлинка в горния край на стълбите заблестя по-ярко, стана синьо-зелена, доби форма, започна да слиза надолу. В почти безсъзнателното си състояние на полусън Райън най-напред усети само, че се събужда, после — че го събужда НЕЩО и накрая — че ТО натиска рамото му. Ръка.
Подскочи, изведнъж разсънен, и се завъртя заедно със стола — и видя Марти, застанал зад него. Светна в лицето му с фенерчето си. Видя изражението на неподправена изненада и недоумение на бледото лице на приятеля си. Марти се бе възродил, но сега бе в шок. Райън отново се извъртя, за да проследи втренчения поглед на широко отворените очи на техника. Проследи го дотам, където бе прикован — стълбите.
Видя зеленикавата, светеща, пълзяща маса, която вече се бе спуснала до средата на стълбището, наподобяваща гигантска ръка. Могъщите й търсещи пръсти струяха надолу по стълбите и се насочваха право към Райън и Марти. И двамата бързо отстъпиха две крачки назад. Марти отвори уста да изкрещи, но нямаше дъх да издаде звук. Райън не можеше да се помръдне. Въздухът бе станал рядък, зареден с електричество. Мониторите бяха полудели. Нещото идваше все по-близо.
Най-сетне Райън успя да проговори шепнешком:
— Появи се! Виж осцилоскопа!
Марти вдигна рязко глава:
— Системите са активирани! Температурата спада!
— Истина е! Това наистина става!
— Не сънувам ли?
— Да те ощипя ли?
— Благодаря, и сам мога.
Димящите пръсти стигнаха дъното на стълбището и внезапно се издигнаха към тавана на вестибюла. Пулсиращо пипало се протегна, спусна се плавно надолу, изви се като кобра и се прибра. Пръстите се свиха в юмрук, който бавно започна да расте. Когато дланта отново се разтвори, бе двойно по-голяма. Пак се настани на пода и едва забележимо запълзя напред.
Нещо в Марти се скъса. Устата му се отвори, затвори се, после пак се отвори и пак се затвори. После закрещя.
Всички в дневната стая наскачаха. Дайан грабна Роби и го притисна до себе си, още преди да разбере какво става. Д-р Леш сложи очилата си, за да потърси причината за паниката. Причината бе сред тях. Ръката бе в дневната. Движеше се безцелно, промушваше се под масите, обикаляше столовете. Като оживяла мъгла. В стаята бе станало студено и влажно. Никой не помръдваше.
— Случвало ли ви се е по-рано? — попита Леш, без да отправя въпроса си конкретно към някого.
— За първи път виждам подобно нещо — заекна Дайан.
— И аз!
Мъглата се надигаше и спадаше като прилив. Откъслечни проблясъци припламваха във веществото, сякаш избухваха миниатюрни светкавици или извънземни неврони се освобождаваха от електрическите си заряди. Сякаш мъглата мислеше.
— Това е… страхотно! — промълви Леш.