— Не! — изскимтя.
Сянката се приближи още. Внезапно под тавана лумна още един водопад от искри и се появи пламък. Появи се и започна да расте, докато доби размерите и донякъде формата на мъж. Същество-пламък, оранжево, пулсиращо, течно. Гмурна се надолу в стаята като огнено кълбо и застана срещу сянката.
Те затанцуваха. Поне приличаше на танц. Докосваха се, разделяха се, въртяха се, преплитаха се. Съществото-пламък бъбреше на някакъв ефирен огнен език, като горещ вятър. Може би това бе песен.
Хората наблюдаваха танца им безмълвни, безсилни да откъснат поглед. Стаята се бе превърнала в сцена за невъобразим спектакъл. Тихичко Леш промълви:
— Танджина е видяла това.
На Дайан й се виеше свят от усилията да схване значението на видяното.
— Това са сънищата на Керъл Ан! — учудено прошепна тя. Сънищата на Керъл Ан са оживели!
Леш поклати глава.
— Мисля, че вече са били живи, когато Керъл Ан ги е сънувала.
— Какво трябва да правим? — натъртено попита Райън.
— Да правим? — Леш повдигна вежди. — Що за нахална мисъл!
Тя отново насочи вниманието си към танцуващите.
Съществото-пламък променяше цветовете си — от оранжево в червено, жълто, бяло, синкавобяло, зеленикавобяло, оранжево-бяло. Формата му също се променяше от време на време — приличаше ту на крило, ту на метеорит. Или на дъжд от пламък. Говореше на огнения си език на тъмното нещо, а съществото-сянка му отвръщаше със своя смях-сянка. И през цялото време на танца зелената мъгла не спираше да обикаля пода — луташе се безцелно, спотаяваше се в ъглите, удвояваше се. Танцът ставаше все по-лудешки. Огънят пламтеше, сянката се сгъстяваше. Стаята се нажежи от трескаво напрежение. Изведнъж сянката с едно духване угаси буйния пожар и всичко потъна в мрак, тишина и покой. Всичко освен фосфоресциращата мъглявина, която струеше по пода, и безсърдечния смях-сянка.
Но само след миг неугасимото същество-пламък лумна отново, точно зад тъмното нещо и пръсна толкова ярка светлина, че почти очерта силуета на сянката, почти разкри формата й. Без бавене двете отново се впуснаха в танца си, все така загадъчни.
— Чудя се кой ли им измисля хореографията пряко сили успя да се пошегува Райън.
Търсеше отдушник за собственото си напрежение. Но успя само да предизвика нов повод за ужас — под тавана проблесна още едно съзвездие от ситни искрици и се материализира още едно същество. Плътно и твърдо, то смътно напомняше дънер на изкорубено дърво. Яка възлеста кора го покриваше от долу (където сякаш избуяваше от пода) догоре (където се бе сраствало с тавана). Половин дузина клонки пипнешком се провряха в стаята. Старчески, пресекливи звуци витаеха около кората.
Роби изпищя, уверен, че това е неговият страшен дъб, върнал се да го тормози. Може и да беше той. Във всеки случай хленчът на момчето бе пресечен от съществото-пламък, което се откъсна от партньорката си — сянка, и нападна дървото. Съществото пламък се стрелкаше напред-назад между клоните, като ги подпалваше отново и отново с всяко минаване. Огнената песен сега звучеше яростно. Засмукващият звук на кремационната пещ. Горящите дървесни крайници се гърчеха и стенеха, извиваха се и кършеха собствените си обгорени филизи. Пламъкът отново се втурна и обгърна дънера. Дървото глухо стенеше. Когато най-сетне успя да се изтръгне от насилствената прегръдка на огъня, от едната страна бе обгоряло и димеше.
Сянката се спусна и обви пушека. Погълна го, сякаш бе нейна собственост. Дървото изръмжа, а после се сгърчи, като напука тавана. Безплътната пара все още криволичеше по пода.
Потресените човешки същества вече бяха прекалено замаяни, за да говорят и дори да помръднат.
Драмата на дървото, огънят и сянката продължаваше. Към каква развръзка — може би само звездите знаеха.
Марти успя да се добере до банята в дъното на коридора и се скри там задъхан. Бляскавата зелена мъгла, плъзнала навсякъде наоколо, за него бе последната капка. Стига толкова! Чудеше се как още не е умрял от страх. За учебен стаж бе прекалено, поне що се отнасяше до него. Значи зелена святкаща мъгла, така ли? Добре! Просто ще си кротува тук до края на нощта, а на сутринта — „Много благодаря!“ и хоп! — право в самолета за вкъщи да си пише мемоарите.
Запали лампата, спусна капака на клозетната чиния и седя там, докато дишането му се нормализира. Ето, така е по-добре! Странни звуци проникваха от дневната, но той не искаше да знае нищо за тях. Затвори вратата на банята и се заключи.