— Защо сте ме зяпнали всички? — попита той.
Преди някой да успее да отговори, се случи нещо чудно — най-голямото чудо през цялата тази странна и страшна нощ. Една жена се появи на стълбите. Жена-видение. Висока, грациозна, с великолепни старинни одежди. Тя се плъзгаше по стълбите, заобиколена от трептящи, мъждукащи светлинки. Чудо, защото бе толкова красива, макар никой да не би могъл да опише точно лицето й, а очите й бяха непроницаеми, като отвъдния свят. Чудо, защото бе толкова истинска — всеки, който се осмелеше, би могъл да протегне ръка и да я докосне, макар че никой не бе толкова смел. Чудо, защото тя бе призрак.
Досегашните явления също бяха чудеса, разбира се, но толкова свръхестествени и странни и самата им същност бе толкова неприемлива за съзнанието, че ги възприемаха по-скоро като халюцинации. Леш вече се питаше: това наистина ли се бе случило току-що? Действителност ли бе?
Но тази жена — тя бе истина. Тя бе тук. Тя вървеше или по-скоро се рееше сред тях сега. Проблясъците, които я заобикаляха, се движеха заедно с нея, проверяваха въздуха като съгледвачи, от време на време се отдалечаваха, пак се връщаха. Образи-следи, само дето не следваха, а изпреварваха жената всеки път, когато се плъзгаше нанякъде, като че ли по някакъв странен начин я водеше собственото й движение.
Ектоплазмата на ръцете й периодично преливаше в дълги, тънки пипала, които се протягаха през стаята, за да проверят различни предмети, да ги опипат и да ги усетят, и пак се прибираха при нея. Тя постоянно се разтягаше по този начин, понякога всъщност за миг се разтваряше напълно, за да се образува отново след секунда във водовъртеж от сгъстяващ се дим.
Тъй истинска, тъй завладяваща. Всички наблюдаваха как прозрачното й тяло се движи от стола към камерата, а после към завесата и нямаше сред тях някой, който да не копнее да бъде докоснат от нея. Всички бяха развълнувани до екстаз и се чувстваха подвластни на магията й. Стояха като вкаменени, докато жената се движеше. После видяха как спря. Ефирната синьо-зелена мъгла, от която се състоеше, изглеждаше по-гъста, главата й — по-едра, очите й — още по-черни, устните й се разтеглиха в демонична озъбена усмивка, ръцете й се вдигнаха, нещо животинско напираше в нея под погледа им и започна да излиза наяве. Леден страх пропълзя в сърцата им.
В стаята стана по-студено. Всеки се бе обърнал в различна посока, за да види какво става, когато изведнъж светнаха всички електрически крушки в къщата. Светлината ставаше все по-ослепителна, непоносимо ярка. Всички в стаята закриха очи. Марти отново запищя. Дим изпълваше стаята, пращяха искри. Тънкият писък стана оглушителен, стрелката на звукозаписа отхвръкна и показваше претоварване.
— Замириса на късо съединение! — извика Стив.
— Ще експлодира!
Честотата на сигнала достигна ужасяващо шеметни височини, звукът стана непоносимо силен, докато най-сетне като в очистителен катарзис оглушително „Бум!“ разтърси къщата — мъглявият призрак, заедно с мъждукащите светлинки яростно бе засмукан в билокационната точка и всичко отново потъна в тишина и мрак. Край на епизода.
Д-р Леш наруши мълчанието.
— Превъртете лентата!
Гласът й бе напрегнат, сдържан.
Райън заблъска бутоните за връщане назад на видеозаписа, докато останалите се опипваха за някакви повреди и бавно се събираха около мониторите. Марти остана да седи гол на пода, там където си беше, дишайки учестено, но иначе изглеждаше здрав и читав.
— Мисля, че се е записало — мърмореше Райън, докато пръстите му играеха по различните бутони и клавиши. — Струва ми се, че го имаме на лента. Да, да! Записали сме го.
Двата монитора показваха видеозаписите си едновременно — единият заснет във видимата част на спектъра, а другият — със специален обектив, улавящ инфрачервения обхват, който се възпроизвеждаше върху термографична лента.
Всички внимателно гледаха екраните. Нито единият, нито другият запис не показа съществото-пламък, нещото-сянка, нито създанието-дърво. Нямаше ги там. Нямаше я тюркоазната мъгла, нито парата, нито димът. Но онова, което го имаше, бе поразително. Това бяха хора.
Прозрачни, безплътни форми, които слизаха бавно по стълбите. Пристъпваха със същата скорост и на същите места, където се бе появявала мъглата. А в центъра на гръдния кош на всеки един тлееше светлинка — точно там, където бяха припламвали и греели огънчетата в мъглата, когато тя най-напред се бе стекла по стълбите.