— Виждате ли, д-р Берман, освен всичко друго проницателността отчуждава. Хората не се държат с теб естествено. Държат се уплашено, или почтително, или… снизходително.
Берман изглеждаше натъжен.
— Улучихте! Напомня много за отношението на хората към лекарите.
— Аз поне никога не съм се отнасяла така към лекарите!
— Трябва да призная, че направихте впечатляваща демонстрация само преди няколко минути.
Тя повдигна рамене.
— Никой не си избира дарбите, с които се ражда. И никой не може да се научи да вижда онова, за което не са му дадени очи. Аз например не помня мелодии. Не мога да разчитам рентгенови снимки.
Д-р Берман заговорнически се наведе към нея:
— Откровено казано, аз също.
Танджина захихика. Той продължи:
— Поне така каза д-р Елджин вчера.
И двамата се засмяха.
— Добре — рече най-накрая тя. — След като вече не се преструвате на надменен, предполагам и аз бих могла да не се правя повече на загадъчна. Хайде просто да пишем, че съм била в състояние на силно психично вълнение и съм загубила съзнание.
— Чудесно, звучи направо съвършено! — призна той, като отново взе писалката и почна да пише.
— Била съм в хипнотичен транс в течение на… слушайте, а колко ще трае това? — тя се прекъсна сама.
— О, може би около петнадесет минути.
— А после след колко време ще се върнете за визитация?
Той погледна часовника си.
— Най-рано след няколко часа.
Тя изглеждаше успокоена.
— Добре, значи ще имам време.
— Време за какво?
— О, за каквото и да е! — тя му отправи игрива усмивка.
— Чуйте — каза той, като се изправяше, — нямам много време, а и смятам, че получих в общи линии представа за случая, така че защо да не ви прегледам набързо и да отложим подробния разговор за по-късно през деня?
Чудесно кимна тя.
— Окей, сега легнете по гръб, за да прислушам сърцето ви.
Тя легна, а той намести стетоскопа си, застана до леглото, разтвори болничната й нощница и положи ръка на гърдите й. Над сърцето, за да усети ритъма на биенето му.
— Ах! — въздъхна тя. — Най-сетне докосната от ръката на Невинността!
Той се изчерви за втори път.
Когато д-р Барман си тръгна десет минути по-късно, Танджина се чувстваше много по-добре. Бе извлякла сила от яснотата на неговия дух — сила, която след малко щеше да й потрябва, знаеше го добре. При това не го бе лишила от нищо, не бе накърнила духа му по никакъв начин, черпейки от него. Дори след взаимодействието той щеше също да се почувства ободрен. Творенията на духа живееха по други закони, различни от тези на термодинамиката увеличаването на единия фактор в дадено съотношение не водеше непременно до намаляване на другия. Не непременно.
Понякога, но непредсказуемо, наистина се случваше някой дух да погълне друг. Именно от това се страхуваше при предстоящата среща. Закачи табелката с надпис „Моля не безпокойте!“ на вратата отвън и се върна в леглото с въздишка на непримирима решителност.
Работата бе много сериозна. Прилошаваше й дори само при мисълта колко дълбоко бе замесена вече и до какви дълбини трябваше тепърва да се гмурне, преди да успее да се измъкне от тази история. Но опитът й подсказваше, че ще трябва да стигне до края, за да може да се отърве.
Този път бе отишла толкова далеч, и то толкова бързо — чудеше се дали ясновидството й не се изостря. Господи, надяваше се да не е така! Може би свръхчувствителността й просто се дължеше на транса, в който я бе въвела д-р Леш. Молеше се това да е причината.
Но това бяха празни мисли. Време бе да се посвети изцяло на сегашния момент, да се опита да достигне онова клето дете. Гадаенето с кристално кълбо от години бе стихията на Танджина. Разбира се, сега кълбото й не бе у нея, но кристалът не бе задължителен — всяка отразяваща повърхност щеше да свърши работа. Посегна към чантата си и извади стъклено топче за игра с перлен блясък. Намерила го бе между възглавниците на канапето у Фрийлингови предишната сутрин, когато лежеше там в полусъзнание. Перличка — така бе чувала да наричат децата такива топчета. Това принадлежеше на Керъл Ан.
Ясно осъзна името на момичето. Знаела го бе още от момента, когато влезе в къщата. Познаваше аурата й. Тя бе по цялото топче.
Като се стараеше да запази спокойствие, вдигна малката стъклена сфера към нощната лампа над леглото и се взря в рухващата му неподвижност. В очите й, в мозъка й светлината се засилваше. Ставаше все по-гъста, по-ярка, по-мрачна. Изпълваше я, обгръщаше я. Докато накрая тя се превърна в отражението си, в което се взираше.