Отвори очи. Около нея цареше суматоха. Притичваха сестри, доктори крещяха различни нареждания, студенти-медици гледаха в ужас или захлас. Отново затвори очи.
— Жива е! — ревна някой. — Току-що я видях да отваря очи.
— Все едно, включете най-после тая система!
— Дойл, вземи й кръв!
— Тя отново има пулс! Едва се усеща, но го има!
— Проверете зениците й!
Някой разтвори клепачите й и завря ярка светлина в лицето й. Тя отблъсна фенерчето с ръка.
— Махнете това нещо от очите ми! — каза грубо. Прекалено уморена бе за подобни глупости.
— Хей, та тя е съвсем наред! — засмя се някой.
— Добре, хайде всички вън, представлението свърши. Да я занесем на леглото.
Четири чифта ръце я вдигнаха от пода, понесоха я неравномерно няколко стъпки, сложиха я да седне на леглото. Още веднъж отвори очи и видя, че около нея се суетят няколко души — един взимаше кръв от ръката й, друг й поставяше система, трети залепваше електроди на гърдите й за кардиограма.
Д-р Берман се появи в полезрението й.
— Добре ни уплашихте! — усмихна й се успокояващо той. — Дойдохме на визитация и за секунда ни се стори, че не дишате.
Искаше й се той да си отиде. Просто бе прекалено изтощена, да се занимава с надеждите и страховете на този сериозен младеж. Въпроси от огромно значение зависеха от пълното й внимание — сега имаше нужда от почивка, за да се подготви. И все пак съзнаваше, че чувството й е много несправедливо — най-вероятно именно благодарение на надеждите и страховете на сериозния младеж се бе върнала изобщо. Те я бяха насочвали, дори може да се каже съблазнявали, за да се върне в тялото си, за да събере отново силите си и още веднъж да се опита да спаси момиченцето. Е добре, щеше да му благодари по-късно.
Във всеки случай д-р Берман продължаваше да говори, като произнасяше всяка сричка високо и с пресилени лицеви движения, сякаш Танджина бе глуха или бавноразвиваща се.
— Вече всичко е наред. Имахте само временно забавяне на сърдечната дейност, не е опасно, вече всичко е нормално.
Тя затвори очи и с горчивина призова съня — защото нищо не бе нормално и опасността запъхтяна дебнеше на вратата.
Глава VII
Марта Леш седеше неспокойно в края на голямата овална заседателна маса и гризеше кожичките на ноктите си, докато в залата един по един започнаха да прииждат хора и да заемат столовете. Залата за конференции бе голяма, с два вътрешни монитора, висящи от тавана в единия край, модерна „черна дъска“, боядисана в зелено, окачена на страничната стена, и 16-милиметров киноекран в дъното. Тридесет дървени стола заобикаляха масата. Когато Марта започна доклада си, повечето бяха заети.
Това бе общо заседание на всички членове на комисията, което д-р Леш бе свикала, за да им покаже записите и да се опита да ги накара да я изслушат. Присъстваха представители на Комисията за хуманни изследвания, Комисията по парапсихология, Катедрата по психиатрия и куп студенти по медицина. Следователно, от гледна точка на парапсихологията изобщо, тази колекция от професионалисти обединяваше вярващи, полувярващи, невярващи и антивярващи. Страховито съчетание. Марта не бе сигурна какъв трябва да бъде подходът й. Някои вече поглеждаха часовниците си.
— Събрах ви толкова спешно, защото данните, които получих през последните два дни, са поразителни. Толкова поразителни, че просто не зная какво да мисля, камо ли как да действам.
Тя се спря, търсейки насърчителен поглед сред трупата, но напразно. Стана и закрачи напред-назад, за да изразходва нервната си енергия, докато продължаваше да говори.
— Повечето от вас са запознати с основните форми на досегашните ми изследвания — хипноза на двойка субекти, внушаване определени сънища на единия, а на другия — сънища „с отворен край“, след което независими арбитри сравняват разказите за сънищата на единия и другия субект и търсят всяко съвпадение, което би могло да се дължи на телепатична или друга паранормална връзка, за прехвърляне на информация от единия сънуващ към другия. Както знаят някои от вас, резултатите в отделни случаи са много насърчителни, в други — не съвсем убедителни.