— Каква е тази история със светлината, за която споменава момичето? — попита един от абсолвентите.
— Не съм сигурна — повдигна рамене д-р Леш. Начинът, по който говореше за нея, ми напомни за светлината, за която разказват хората, които са напускали тялото си — такива, които са били на прага на смъртта или дори за кратко са били мъртви по нашите стандарти. Те описват как са видели „ярка, очакваща ги светлина“, която предизвиквала у тях облекчение, любопитство или „блажено спокойствие“. Именно въз основа на тези лични разкази настоях момичето, където и да бе то, да стои надалеч от светлината. Опасявах се, че по някакъв начин тя може да означава смърт за нея.
— Не се ли отклонихме твърде много? — запита д-р Уолъс. — Почнахме от електроенцефалограми на хипнотични състояния, минахме през психокинезата и стигнахме до фантазии на умрели за извънтелесните им преживявания… Искам да кажа, всъщност за какво точно сме се събрали да говорим?
— Е, не знам за теб, Уолъс, но аз огладнях! — заяви Рехт и се изправи. — Благодаря ти, Марта! Беше очарователно. Моля, дръж ни в течение!
Той си тръгна, като оживено спореше с още неколцина. След като се изнизаха, срещу Леш остана да седи само един. Д-р Антъни Фароу, 80-годишният й учител и наставник, почетен професор в катедрата по психиатрия, се усмихваше насреща й като древен мъдрец.
— Голямо изпитание беше! — сви устни той и поклати глава.
— А вие какво мислите? — попита Марта.
— С една дума?
— Може и с две.
— Прекалено живописно — той почука с показалеца си по масата.
— Описах епизода точно така, както стана! — упорито каза тя.
— Може би!
— О, Тони! И вие ли?
Духът й видимо посърна, защото я изоставяше и последното приятелско рамо.
— Напротив, толкова ми се иска да приема всичко това, което видях! — запротестира той. — Нали разбираш, самият аз съм само на няколко крачки от стария дървен мост. Да можех да повярвам, че на отвъдната страна нещо съществува — това би било все едно да съзреш сгряваща светлинка на прозорец в бурна нощ.
— А ако бях показала само пипала от ектоплазма?
— По-добре! — кимна той.
— Или замъглен образ, който се задържа само за миг? — тя прокара длан през лицето си като магьосник.
— Дори още по-добре! — заръкопляска той.
— И никакви записи, само отражения, почуквания, някоя и друга въздишка…
— Сега ще ти задават прекалено много въпроси. И ще искат да дойдат довечера с теб в къщата. Факт е, че им даде прекалено много, Марта. Прекалено много и прекалено бързо.
Д-р Фароу се намръщи, поглеждайки към телевизионните екрани.
— Не остави нищо на въображението. Това не бе наука, а шоу, а твоите трубадури дори не бяха гримирани!
— А тези неща? Какво мислите за тях?
Жестът на ръката й обхвана десетките бижута, пръснати върху масата. Фароу взе една красива брошка и я вдигна към светлината.
— Уникат! Това поне е сигурно. Ако са шарлатани, то пилеят страшно много пари за една глупава шега. Той закопча брошката на пуловера на Леш, после избра старинен пръстен и го надяна на ръката й.
— Скъпа Марта, нека един ден заедно да преминем по оня мост! Нека всичко, в което вярваме, бъде истина! Нека отидем на пикник в облаците!
Марта се разсмя весело.
— Ах вие, стар мошенико! Само да бяхте петдесет години по-млад!
— Позволи ми да ти дам един съвет! — Д-р Фароу доверително сниши глас. — Скрий някои от тези съкровища. Поне нещо да влезе в джоба ти от тази история. „Нешънъл инкуизитър“ плаща за една скалъпена клюкарска история повече, отколкото ние изкарваме с нашата наука, като се скъсваме от работа… и то за какво?
Той тупна с юмрук по масата.
— А те за какво скалъпват своите клюки? За какво се късаме от работа ние? Съответно за пари и за слава, бих отговорила аз, макар че и в двата случая гледаме да убедим себе си, че го правим заради Истината.
Сега бе ред на Фароу да се засмее.
Леш започна да загъва дрънкалките в кърпа, но една от тях привлече вниманието на Фароу и той посегна към нея, като прекъсна Марта.
— Това с интересно! — Той вдигна тънка телена скоба, която приличаше на намордник за миниатюрен пудел. Заедно с всичко останало ли се материализира?
— Да, сама го прибрах. Защо?
Той го обърна, като внимателно го оглеждаше.
— Това е шина, менгеме за челюсти.
— Не е нещо, което човек може да носи на бал с маски!