— За какво говориш? — разтревожи се Леш.
— Трябва да опитам пак — гласът на Танджина заглъхваше, пресипнал от умора и съжаление.
— Танджина, моля те! — Леш се стараеше да й говори като приятелка. — Изглеждаш просто ужасно. Изтощена си до крайна стенен от транса и аз съм виновна за това не по-малко от теб. Не разбираш ли, ТРЯБВА да си починеш!
— А ти нима не разбираш? НЯМА почивка за мен, докато това положение не се… уреди.
Леш тъжно се вгледа в Танджина.
— Довечера се връщам там. Надявам се, че… Ако успеем да разберем това нещо, може би ще има решение и за твоя проблем, и за техния.
— То не може да се разбере! Танджина поклати глава. — То просто Е. Вече зная това. И нищо не може да ми помогне.
— Нищо не Е просто така, без да може да бъде разбрано… ако не защо Е, то поне как!
— Точно така, д-р Леш! Вие продължавайте да вярвате във вашата вяра, аз в моята!
Устата на Леш се изкриви горчиво.
— А сега говориш точно тъй скептично и непреклонно за убежденията ми, както жреците на моята наука говореха за теб днес след обед.
— Аха. Значи заседанието на комисията мина зле. Д-р Фароу ми каза, че отива, и предвиди резултата. Трябва да е ясновидец.
Леш протегна ръка и пое ръката на Танджина, отпусната на леглото.
— Моля те, опитай се да си починеш тази нощ! Правим всичко, което е по силите ни.
Стана да си върви. Танджина вдигна ръката си.
— Почакайте! — прошепна тя. — Звяра… той иска детето.
Леш неволно потрепери. Опита се да се усмихне, но се получи само измъчена гримаса.
— И аз отивам да поспя. Ще се видим утре сутрин.
Тя излезе от стаята.
— Звяра — промълви Танджина, — няма да отстъпи от волята си!
Танджина откачи системата от ръката си, залепи лейкопласт на прободеното от иглата място, облече се и се измъкна от стаята. Тръгна по коридора покрай сестринската стая към лекарската стая. Там завари д-р Берман — както знаеше, че ще стане — да разговаря с един студент.
Първо се обърна към стажанта.
— Ще ни извините ли, моля?
Младежът смутено забърза, Танджина затвори вратата след него.
— Къде, по дяволите, сте дянали системата? — ядосано поиска да знае д-р Берман, докато тя сядаше. — Дори не трябва да ставате от леглото, да не говорим да се обличате!
— Здравейте! Как сте? — приветливо поздрави тя.
— Любезностите не са извинение — смъмри я той. — Какво сте намислили?
— Само да кажа здравейте! — усмихна му се тя.
— Което ще рече…? — погледна я косо.
— О, колко сте недоверчив! — опита се гласът й да прозвучи обидено, но без успех. — Все едно, просто исках да ви благодаря, че ме повикахте обратно тази сутрин.
Д-р Берман се почеса по главата.
— Имам чувството, че отново говорите за смяна на състояния.
— Понякога е трудно да се каже кое точно е промененото състояние, и кое — първоначалното.
— Това ми напомня първата година в колежа — пълна мъгла!
— Добре, шегувайте се! И все пак има случаи — критични моменти в миграцията на духа в небитието, когато той може да поеме и в двете посоки — насам, към „сега“, или натам — към „никога“. В тези моменти пътепоказателите са от жизненоважно значение — спомен за едно докосване, познат мирис. В моето изпитание ти бе моята пътеводна звезда. Твоят дух ме повика обратно. Аз се върнах при теб. При свещта, която си ти. За всичко това ти благодаря!
Д-р Берман изглеждаше безкрайно смутен.
— Никой досега не ме е наричал свещ… — Понечи да обърне всичко на шега, но спря.
Танджина се приближи до стола му. Застанала права, а той седнал, двамата бяха на еднаква височина.
— А сега — каза тя, — искам да ме целунеш.
Той се отдръпна в дълбоко смущение. Никога негов пациент не бе изричал такова нещо при подобни обстоятелства. Изобщо при никакви обстоятелства. Нямаше готов абсолютно никакъв отговор.
— Аз… аз… ъ-ъ-ъ…
— Не ставай смешен! — тя почти клюмна от обида. — Нямам предвид нищо плътско. Само… топло човешко докосване. — Гласът й се смекчи. — Дъхът на обичта, за да го скътам в шепата си.
Той не знаеше какво да каже.
— Имам лош дъх…
Тя се наведе напред. И двамата затвориха очи. Устните им се срещнаха, докоснаха се и замряха. Замряха и се разделиха. Тя отстъпи крачка назад.
— Довиждане! — каза простичко.
— Звучи като сбогом — отвърна той.