Тя се обърна и излезе. В коридора се сблъска с Луиз Дрейър.
— Луиз, толкова се радвам, че сте тук. Тъкмо се канех да ви потърся!
— Мис Барънс!
— Моля, елате с мен.
Танджина поведе жената към стаята си, накара я да седне на един стол.
— Сега слушайте. Не ми остава много време, нито енергия за вас, но наистина не исках да ви отблъсна сутринта. Пък и не зная дали пак ще бъда същата, като се върна. Затова, моля ви…
— О, не, не…
— Моля ви, кажете от каква помощ имате нужда и може би ще мога да направя за вас нещо, макар и малко, още сега.
Луиз събра цялата си решителност, пое си дълбоко дъх.
— Добре. Става дума за брат ми Андрю. Изчезна преди пет години, но аз зная, че е жив, и само ако ми позволите да ви дам нещо негово, за да го усетите, да го намерите и да ми кажете поне в коя част от страната живее, само една нишка поне, която би ни отвела при него, ще ви дам всичко, което имам…
Танджина я спря с вдигната ръка.
— Ш-шт! — тя положи длан на ръката на Луиз, затвори очи, изпадна в лек транс. Луиз не издаде нито звук. След минута Танджина отвори очи.
— Съжалявам! — каза тя.
— Съжалявате?
— Съжалявам, не мога да го усетя — просто не зная къде би могъл да бъде.
— О!
— Все пак ми оставете адреса си на регистратурата, Луиз. Ако случайно се натъкна на Андрю или науча нещо за него при моите… пътувания, обещавам ви да се свържа с вас!
— О, благодаря ви, мис Барънс! — Луиз преливаше от благодарност. — Да разбира се, ще оставя всички сведения, които ви трябват.
Тя почти избяга от стаята.
Танджина въздъхна. Андрю бе мъртъв, това поне бе ясно. Луиз също го знаеше, съзнателно или не. Танджина не би видяла някаква отчетлива картина за обстоятелствата на смъртта и не искаше да вижда. Желаеше доброто на Луиз. Вдиша дълбоко няколко пъти. Надяваше се да не срещне Андрю.
Пак излезе в коридора и пое нагоре по стълбището, което откри, към петия етаж. Отиде до сестринската стая.
— Тук ли е Джули?
Една от сестрите вдигна глава.
— Надолу по коридора, разнася лекарства.
Танджина стигна до средата на коридора и спря. Джули стоеше до медицинската количка с гръб към ясновидката и отброяваше хапчета в картонени чашки. Тънка като върба, руса, леко приведена. Танджина изучаваше аурата й. После се приближи до младата жена.
— Извинете!
Джули се обърна.
— Да, какво има? — изглеждаше леко изненадана.
— Извинете, рядко съм толкова пряма, но ми предстои далечно пътуване и… помислих, че трябва да ви кажа…
— Да? — Младата сестра доби израз на остро любопитство.
— Вие… имате прекрасна аура… аз… това е всичко. Бог да ви благослови, мила!
Танджина се обърна и бързо изтича към стълбите в дъното на коридора, оставяйки развеселената Джули да брои хапчетата втори път.
Стига сбогувания. Време бе за мрачния финал. Спусна се шест етажа по-надолу — в мазето. Не познаваше точно плана ма болницата и не бе напълно сигурна къде се намира, знаеше само, че именно мазето е мястото, където повечето болници крият онова, което търсеше. Моргата. Защото не детето диреше вече, — Звяра трябваше да примами сега.
Тръгна по един коридор, после по друг. Някъде бе тъмно, другаде светеше болезнено блед луминисцент. Минаваше покрай лаборатории, съблекални, аудитории, картотеки. Най-сетне стигна до вратата с надпис „Патология: — Влизането без разрешение забранено!“ Знаеше какво значи това. Полека отвори вратата и влезе.
Стаята, в която попадна, бе музеят по патология. Рафтове скриваха стените чак до тавана. Всеки бе пълен с буркани, всеки буркан — с течност. Във всеки плаваше нещо: разядена от рак длан, срезове от глава като резени хляб, зародиш-мутант, болен бъбрек. Музей на човешката патология. Ноздрите на Танджина се разшириха — ако не откриеше друго скривалище в моргата, това местенце щеше да свърши чудесна работа. Празно, тъмно, тихо, мъртво — най-подходящото място за целта й.
Стигна до друга врата — този път от бяло матово стъкло, върху което бе написано „Аутопсионна“. Зад ярко осветеното стъкло потракваха хирургически инструменти. Приближи се до вратата, открехна я няколко сантиметра и надникна. Четирима мъже в бели престилки стояха около трупа, проснат на стоманената маса. Те си разменяха шеги, говореха за футбол и секс. Двама ядяха сандвичи. Трети взе скалпел и започна да разпаря корема на мъртвеца.
Танджина остави автоматът на вратата да я захлопне. Там мястото бе добро, но прекалено оживено. Налагаше се сеансът й да се състои тук. Звяра трябваше да дойде тук. Огледа се наоколо, докато откри точно мястото, което й трябваше — ниша, скътана в полукръг от буркани, струпани в един ъгъл: там имаше и мозък, от който висяха очите, деформиран ембрион, обезобразено от подагра стъпало, сърце, в което се виждаха входното и изходното отверстие на огнестрелна рана, разядено от тумор лице. Списъкът бе безкраен. Танджина се сви в нишата. Втренчено се вгледа в светлото петно, отразяващо се в облата повърхност на една стъкленица. Задиша често. Очите й се изцъклиха.