— Ела при мен, Звяр! — това бе последната й съзнателна мисъл. — Ние двамата имаме за какво да си поговорим!
Отдели се от себе си. Заобиколиха я фантомите от моргата и музея — обезглавени призрачносиви духове. Грапави, обезобразени, измъчени и осакатени.
— Ела, Звяр! — зовеше го Танджина през ефира. — Виж от какво съм направена!
Един демон се опита да се впие в нея изневиделица — може би искаше да я опита на вкус или пък търсеше живеца й. Запука и я заболя. Но Танджина бе срещала и по-лоши демони и го остави да премине през нея.
— Виждаш ли, Звяр! — извика тя. — Аз не зная що е страх от смъртта. От други неща се боя, но не и да напусна този мой безсънен живот. И от теб не ме е страх. Аз те познавам, Звяр!
Танджина се издигна по-високо в черното пространство над останалите пространства. Тук обаче не можеше да лети — средата бе течна. Унизително място. Вече бе преминавала през същата плоскост. Знаеше, че оттук може да се отиде в сферата на сенките, а оттам — във владенията на Звяра, но не искаше да ходи там сега. Трябваше Звяра да дойде при нея.
Не мислеше, че ще е много трудно да го привлече. Това бе свят на духове точно по неговия вкус. До нея се надигна фантом без лице. Една ръка — трепереща, смазана и отсечена до китката, посегна да я сграбчи за шията, но тя лесно я отби. Гнили вътрешности потекоха зад нея, хванаха крака й, започнаха да се увиват, освободи се от тях, но по нея полепна воняща корица слуз.
— Звяр! — повика тя — Ела!
Но той не идваше.
Закръжи, като се опитваше да се приближи изненадващо към леговището му, за да го свари неподготвен. Така попадна във вселена от жълта паяжина — здрава, лепкава мрежа, която бързо я обви в задушаващ пашкул. Прогриза си изход или по-скоро мъничък отвор, през който да диша и да извади пръстите си навън — достатъчно, за да се изтегли нишка по нишка от жълтия калъп.
Накрая плетеницата се превърна в нещо като хлъзгава пяна, която вече не лепнеше, а после — в кипнала маса от сапунени мехури, сред които Танджина се давеше под воя на разпенена буря. Мина цяла вечност. Най-сетне бурята утихна. Танджина изплава от пяната в леден призрачен покой.
Опита се да се ориентира. Далеч напред рубинено слънце се въртеше около пурпурния си близнак. Течен огън извираше в най-тясното място помежду им. Ледени кристали като аметисти се разпукваха и разтваряха със звън. Духовете на дъгата, които обитаваха пречупените лъчи, се преплитаха в сложни орбити. На тези рожби на светлината Танджина можеше да се довери. Тя им изплака бедата си, те й отвърнаха в разноцветна мелодия и посочиха накъде да върви.
Премина отвъд близнаците-звезди в небесна сфера от концентрични газообразни пръстени. Като внимаваше да не се допре до някой от тях, се промуши в средата и се озова в блещукаща атмосфера, осеяна с мъгли. Там за първи път видя жената.
Достолепна жена-дух, излизаща от мъглите. Одеждите й бяха царствени, старинни, походката й — грациозна. Бледа красота имаше в лицето й, а очите й бяха най-дълбоките от всички кладенци, пронизващи пространството към друго измерение. Излъчваше очакване. Заобикаляха я двадесет духове, които сякаш я пазеха като стража. Зад тях хиляди души сновяха безцелно в мъглата — плачеха, смееха се, лутаха се. Керъл Ан бе там.
Жената-дух се движеше сред тях, съпроводена от свитата си. Неясно как, но личеше, че тя е господарката на това астрално равнище. Тя не управляваше и не владееше тези блуждаещи духове, но бе тяхната същност. Като цяло бе добра, но не доброто бе нейната квинтесенция. Нейното съдържание бе очакването.
Жената-дух чакаше. Тя не бе заблудена като другите наоколо, нито живееше в надежди, че ще бъде спасена от навременното пристигане на онзи, когото очакваше. Самото очакване бе нейната цел и нейната стихия. То не я правеше нито щастлива, нито тъжна. Тя чакаше. Тя бе очакване.
Танджина прелетя над безредното шествие, търсейки някакъв знак. В един момент зърна Керъл Ан, изгубена сред множеството, но остави момичето да блуждае. Тя временно бе в безопасност в своята анонимност. Сега Танджина търсеше Злото.