Ето го! Смътно го различи сред облаците. Разкри се за усещането — така се откриваше за опасността, но и самата бе опасна.
— Звяр виждам те! — тържествуваше тя.
Звяра бе в земната плоскост, надвесен над спяща жена в жълта рокля, опипващ, ровещ, слюнкоотделящ в сенилно безумие. Изведнъж вдигна глава от безсъзнателното си пиршество, разтревожен от присъствието на Танджина.
— Виждам те, Звяр! — извика отново тя. — Ела при тази, която те познава!
Звяра заскърца със зъби от бяс. Заподскача рачешката нагоре-надолу по леглото, като газеше по гърба на спящата жена, драскаше с хищните си нокти, кривеше се в гримаси и се лигавеше. Седна отгоре й, преобърна я и притисна гърдите й. Зъбите му пак заскърцаха.
— Аз съм тук, Звяр! — провъзгласи Танджина.
С безсилно съскане той хвърли последен поглед на спящата фигура, остави за друг път утоляването на страстта си и с един скок изчезна. В небитието. Там закръжиха двамата: Танджина и Звяра! Никой не виждаше другия, никой не можеше да се скрие. Тук всичко бе само усет и контраусет. Кръжаха, съсирваха се и пак се изпаряваха.
— Хайде, да видим зъбите ти! — изсмя се Танджина. — Покажи най-лошото, на което си способен! Кажи ми името си!
Още преди да свърши, той я нападна. Заби остриетата на зъбите си във врата й с ярост, надхвърляща разума. Почти й откъсна главата. Танджина се разтвори в мъглявина — струйки от нейния дим загъделичкаха ноздрите му — миризмата й го накара да закрещи пронизително. Миг преди бурно да издиша парите на материята й, тя пропълзя в носната му кухина. Песъчинки от нея пробиха синусите му и навлязоха в мозъка, преди той да успее да я изхвърли.
С ръмжаща кашлица той се освободи от нея, но твърде късно — Танджина бе спечелила първия рунд. Късче от нея сега го познаваше отблизо, отвътре. Никой никога не бе нахлувал в него така. Това го плашеше и вбесяваше.
Те отново закръжиха лице в лице. Танджина се чувстваше окрилена от първата победа, но и почти непоносимо отвратена от онова, което бе усетила в недрата на Звяра. Това познание за нея бе жизненоважно, но колко й струваше! Знаеше, че това бързо проникване в същността му й дава временно надмощие — той би могъл да се пречупи, ако го притиснеше. Но трябваше да внимава — отровата му все още бе смъртоносна и тя едва се бе докоснала до жилото му.
— Е какво, Звяр! — злорадстваше тя. — Сега мога да произнеса името ти, — г’Хала, г’Хала! Жалко име, дори не е гнусно. Нищо чудно, че не искаш да го кажеш. Трябва да е голям срам за теб, а г’Хала? Тя го произнасяше, сякаш прочистваше гърлото си — г’Хала! — Ах ти, нищожество без майка!
Звяра нададе вой и нападна. Танджина не му се изпречи, а отскочи настрана като матадор. Той се олюля, завъртя се, от него се отцеждаше гнилоч. Спря се задъхан и измери с поглед невзрачния си противник.
— Кх-х-х-х! — засъска тихичко.
— Значи така, г’Хала! Втурваш се да ме целуваш, а се спъваш като глупак! Марш от тази плоскост! Ти се опозори!
Той се превърна в разяждащо желе и киселината се впи в лицето й. Тя се промени в стъкло и димящият гел-каустик се стече по гладката й повърхност. Той стана назъбен камък и се опита да я строши — тя бързо премина във водно състояние и го намокри, докато я пресичаше. Той се нагря, за да я изгори — тя се изпари с цвърчене. Той свръхохлади ефира, започна да лови ледените кристалчета, в които се бе втвърдила, и да ги мачка в юмрука си. Тя се трансформира в миниатюрни остри зъбци, които порязаха дланите му. Той изрева. От раните шурна гнусна кръв и я заля — мазно черна като втечнен порок. Изгаряше я, задавяше я. Пушеците разнасяха гнусна смрад.
И двамата възвърнаха формата си, раздалечиха се, останали без дъх от болка. Закръжиха отново. Той се престори, че атакува с диамантен огън. Тя парира. Той й върна удара, но тя се изпари, преди копието да я докосне. Материализира се малко зад мястото, където бе оставила Звяра, но той вече я причакваше и духът й се кондензира в обсега на ноктите му. Преди да успее да предприеме нова метаморфоза, те се забиха в очите й.
Тя изпищя и падна по гръб. Той се хвърли отгоре й, разкъса утробата й, изплю зловонната си слюнка в раната. Зашеметена от болка и отвращение тя се дематериализира, но той бе безмилостен. Преди димообразната й форма да се е разсеяла в пространството, той я вдиша с всички сили, засмука я изцяло в дробовете си. Задържа дъха си. Успял бе да я хване в капан. Направи недоволна гримаса. Не можеше да задържа дъха си дълго. Поне не достатъчно дълго, за да задуши тази измет, да погълне омекналия отслабнал дух и после да го изхвърли и да го размаже безжизнен върху някоя изгладняла сянка.