Выбрать главу

Танджина напразно блъскаше с юмруци в гробния мрак. Той изсмукваше духа й, надеждата й. Бе прикована като в гробница в гръдта на чудовището. Дъхът й бързо се изчерпваше, сърцевината й започна да се съсухря.

Не! Това бе невъзможно! Отхвърляйки всякакви съмнения, тя се разпадна на микрокосмически частици, по-ситни от порите на печата, с който г’Хала я бе заключил в дробовете си. Той усети опасността и още по-силно затегна хватката си, за да не пропусне и най-дребния електрон — но два микроскопични атома от Танджина го изпревариха. Те успяха да се просмучат през почти непроницаемата мембрана, отделяща дроба от кръвта и да се гмурнат в потока на кръвообращението на Звяра. Частичките от съществото на Танджина залъкатушиха заедно със зловонната течност през сърцето към мозъка. Настаниха се зад късче нежна мозъчна тъкан и започнаха силно да го стискат.

Звяра усети пулсиращата болка в главата си. Разбра причината. Не биваше да греши. Това бе само болка, нищо повече, нямаше да го убие. Тя щеше да спре, стига да можеше да не диша достатъчно дълго, за да задуши пленения дух. Трябваше да се съсредоточи. Трябваше да задържи дъха си въпреки всички болки. Изпълнените с пустота очни кухини хлътнаха още по-дълбоко. Пулсиращата болка в главата му се усили.

Танджина усещаше, че й се вие свят от липсата на кислород. Сведе всичките си усещания, всички енергийни нужди до минималното равнище, от което само един косъм я делеше от смъртта. Всичко, освен двете зрънца от съществото й, които стискаха мозъка на г’Хала. В тези две точки концентрира цялата си воля, последните остатъци от безсмъртната си сила и стискаше, стискаше…

Болката ставаше прекалено силна. Той не можеше да издържа повече. Главата му щеше да се пръсне. По-добре щеше да е, ако се пръсне. Мозъкът му се гърчеше, пулсираше, стискането бе немислимо, невъобразимо, непоносимо — дъхът му се сдържаше, сдържаше…

В последните мигове на изтичащото й съзнание Танджина събра малобройните капчица сила, които й оставаха, в двете последни частици от себе си и ожесточено стискаше взривяващия се мозък на Звяра.

— Е, какво казаха? — попита Дайан. — Какво ще предприемат?

Тя говореше за учените от университета, колегите на Леш. Дайан се чувстваше неспокойна след следобедния сън, сякаш бе сънувала кошмари, но не можеше да си спомни какви. Тя с нетърпение очакваше новини от Леш — за подкрепления, за оръжия, за надежда.

— Те… бяха притиснати до стената — отговори Марта колкото можеше по-безизразно. Сърцето й се сви, като видя как помръкна лицето на Дайан, затова побърза да се поправи. — Искат нещата тук внимателно да се следят и настояха да останем и да продължим изследванията.

Райън мълчаливо поклати глава и продължи да се рови из жиците зад усилвателя — ясно му бе какво значи това. Но Дайан не бе глупава и разбра. Брадичката й потрепери, но тя не искаше да плаче. Стив я прегърна през раменете.

— Тази нощ ще преживеем всичко това отново, нали? — попита Стив. — Нищо не може да се направи, нали?

Нощта дойде. Минаваше десет. Всички телевизори бяха включени. Електронните уреди работеха. Фрийлингови полудяваха.

Пакостите на полтъргайста бяха продължили през целия ден — счупени чинии, странни почуквания, малко телепортация. Нищо особено. Но преди час се появи сладникава миризма, която сякаш лепнеше по тях и напразно всички пощеха дрехите си, сякаш се опитваха да отскубнат паяжините на смъртта. После лепнещото усещане изчезна също тъй внезапно, както се бе появило.

След това се чу смях — безжалостен, безизразен. Стържещ като шкурка. Зловещо предчувствие обзе къщата. Предизвикваше у Марта физическа погнуса. Гадеше й се. В един момент Райън изпадна в паника и започна да се задъхва. Д-р Леш успокояващо му заговори, напомни му за задълженията му. Към десет и половина угасиха всички лампи в къщата — бяха установили, че тъмнината улеснява общуването с Керъл Ан. Когато всичко бе готово, заеха местата си. Дайан застана в средата на стаята и повика.

— Керъл Ан! Тук сме, детенцето ми! Чуваш ли ни?

Мълчание. Дайан се опитваше още пет минути, после въздъхна. Брадичката й леко затрепери и тя седна на пода. Всички стояха тихо известно време и се ослушваха.