Выбрать главу

Най-напред го забеляза Райън. Сенките в коридора като че ли се движеха. Той подскочи, когато за първи път улови движението с крайчеца на окото си. Погледна право към коридора — няколко секунди не се виждаше нищо необичайно. А после го видя: огромна аморфна сянка бавно се разшири, наклони се и замря отново. Райън се хвърли към ключа за лампата в коридора, достигна го е два скока и запали. Нямаше нищо. В яркия блясък на стоватовата крушка антрето бе чисто и празно. Нямаше дори мебели.

— Какво има, Райън?

— Нищо, аз… стори ми се, че видях нещо. Просто нерви, предполагам…

Всички слабо се усмихнаха. Той угаси светлината и пак седна. Пет минути по-късно движението се появи отново. Този път по-силно. Сенките се прескачаха, раздуваха, свиваха, гушеха се, гледаха.

— Д-р Леш! — прошепна Райън.

— Да?

— Виждате ли… нещо там вътре? — той посочи с глава към антрето. Преди тя да успее да отговори, се чу звук в телевизора. Всички се струпаха около него.

— Керъл Ан? — задъха се Дайан.

Неясни сенки плуваха сред електрическия сняг по екрана, събираха се, разпускаха се, пак се свиваха.

— Керъл Ан, чуваш ли ме? Аз съм мама, любима!

— Там ли сте? — чу се глас от телевизора. — Там ли сте?

Шокът порази всички, но най-силно Дайан. Тя изписка и се люшна назад, по-далеч от телевизора.

— Там ли сте? — повтори гласът, ефирен и далечен.

Образът се проясни — приличаше на жената-призрак, която предишната вечер се бе спускала по стълбата.

— Да! — произнесе високо д-р Леш. — Тук сме. Коя сте вие?

Настъпи пауза, сякаш жената-призрак обмисляше въпроса.

— Аз съм… тази, която чака.

Леш усети, че изтръпва до мозъка на костите.

— Какво чакате?

Снежинките напълно скриха образа, но ето че жената отново се върна:

— Очаквам… Него! Той ще се върне за мен. Зная, че ще се върне.

— Детето ми! — извика Дайан към телевизора. — Детето ми там при вас ли е?

Образът избледня. Леш заговори високо и ясно:

— Там при вас има едно дете. На пет години, казва се Керъл Ан. Познавате ли я?

Разпилените точици отново се скупчиха в различна форма.

— Аз съм повелителката на моя народ. Чакам заради всички тях. Говоря на техния копнеж. Аз съм майка на техните блянове, те са децата на моето търпение.

— Не! — проплака Дайан. — Не, Господи, не…

— Веднага я върнете! — изрева Стив. Толкова дълго се бе старал да запази поне привидно спокойствие, да бъде образец на мълчалива сила, че крехката опора, която го държеше, вече се срутваше. Заговори с треперещ глас:

— Нейното място е тук, при нас. Тя не е като вас. Тя не иска да чака.

Образът в кинескопа сякаш почти се усмихна, почти заспа.

— Аз съм тази, която чака!

Леш се премести по-близо до телевизора.

— Там при вас има… има едно зло нещо. Опасно ли е за вас? Може ли да ви навреди? Какво е то?

— Моите поданици уталожват болката на моя копнеж — отвърна неразгадаемо гласът. — Не търси, каквото чакаш, а чакай, каквото търсиш.

— Какво… — Толкова много въпроси напираха у Леш, че не можеше да ги подреди, не знаеше кой да зададе по-напред. — Какво искат вашите поданици? Какво търсят?

Гласът на жената-призрак заглъхна в електрическия пукот на екрана, докато на улицата някаква кола се опитваше да запали. Думите заглъхнаха. Звукът се проясни по средата на изречението, пак изчезна.

— … техните спомени. Те трябва да им бъдат върнати. Те им напомнят за… трябва да има… за спомен.

— Не ви чуваме! — примоли се Леш. — Не си отивайте! За какво говорите?

Образът потъмня.

— Бижутата. Можете да ги използвате… както… използва мен. Но трябва да ги върнете. Ние ще чакаме.

Леш се поколеба.

— Както ви използва кой?

Образът сякаш засвети по-ярко.

— Фхирд’Нахагул, когато пожелае. Все едно ми е. Аз чакам само моя възлюбен.

Лицето се извърна. Човек можеше да си представи как сълзи се стичат по мъртвешки бледата буза, но екранът трептеше прекалено силно, за да се различават такива подробности. Призрачният образ замълча, после продължи.

— Фхирд’Нахагул оставя на мира душите, щом може да обсеби моя дух… от време на време. Но аз само чакам. За мен това няма значение.

— А Керъл Ан? — прошепна Дайан. — Какво ще стане с детето ми?

— Аз само чакам… Оставам… той ще се върне за мен… Зная, че ще се върне.