Гласът й избледня и заедно с образа й потъна в електрическия сняг. Дайан зарови лице на гърдите на Стив и заплака. Леш се облегна назад и загледа торбата с бижутата.
— Да ги върнем? Но как?
Райън проверяваше дали нещо се е записало. Докато натискаше бутоните, нещо отново се мярна в периферното му зрение. Отново вдигна поглед към тъмния коридор, като си спомни, че преди там бе пълно със сенки. Сега нямаше неясни форми, само плътен мрак. Непроницаем. Разтърси глава и се върна към своите машинки. И пак същото загатнато движение. И пак черен мрак, щом се взря.
Но чакай! Движение наистина имаше! Леко потъмняване на стената в дъното срещу стълбището. Твърдо решил да приключи с това веднъж завинаги, Райън се изправи, прокрадна се в коридора и превъртя електрическия ключ. Лампата не светна. Сега Райън стоеше само на шест или осем фута от злокобния ъгъл. Наблюдаваше го втренчено. Пред очите му се появиха две огромни черни дупки в средата на стената, а помежду им хлътна носна кухина на череп. Костеливо чело изпъкна близо до тавана, на пода залъщя черна влага от потекла слюнка. През стената влизаше огромно лице. Лицето на ужаса, което бяха видели на екрана. Лицето на Звяра. Стената видимо започна да променя очертанията си и Райън отвори уста да закрещи, но от телевизора внезапно се чу глас, силен и настойчив.
— Мамо, мамо!
Райън се втурна обратно в стаята.
— Тук съм, мила! — извика Дайан. — Няма да те изоставим! Мама и татко те обичат.
Марта направи знак с ръка на Райън да включи на запис и той се подчини. Насочи една от камерите в монитора и се залови да настройва разните циферблати.
Тогава именно чуха другия шум. Шумът отвън.
— Какво е това? — Райън спря да върти копчетата. Шепотът му прозвуча като вик.
— Приличаше на… тропот… зад къщата — Леш го каза заради магнетофона — никой в стаята нямаше нужда да му казват на какво прилича. Никой не помръдна. Отново се чу: хъу-хр-х-р!
Леш пое дълбоко дъх.
— Ще отида да видя, Райън, оставаш тук при уредите.
— Ще дойда с вас! — каза Стив.
— Не — отговори Леш с искрено съжаление. — Останете тук при жена си и детето. Имам чувство, че може да им потрябвате.
Взе тежкото и масивно електрическо фенерче, мина по коридора до кухнята и излезе през задната врата.
Задният двор бе тъмен под облачното небе. Вятърът шумолеше в листата на храстите, посадени покрай къщата, някъде притича да се скрие гризач. Можеше ли това да е звукът, който бяха чули? Не, хъу-хр-х-р? Ето го пак.
Леш остави ушите й и лъчът на фенерчето да я водят, зави зад ъгъла на къщата и продължи нататък. Петнадесет крачки, двадесет. Спря пред огромен квадратен изкоп, бъдещ плувен басейн без съмнение. Насочи лъча надолу в рова гъста кафява кал с цвета и плътността на съсирваща се кръв…
Нещо я сграбчи. Олюля се на един крак, замахна с фенерчето, готова да запищи, не искаше да умира… Тежкият ствол на фенерчето профуча на сантиметри от главата на Танджина.
Леш седна на студената пръст. Сърцето й се бе качило чак в гърлото. Минаха няколко минути, докато дъхът й се върна.
— Танджина! — изпъшка тя.
— Не исках да ви плаша, докторе! — прошепна медиумът. Лицата им бяха наравно и двете се гледаха в очите — Танджина права, Марта седнала.
— Този ров има огромна привлекателна сила. Тъкмо бях решила да се заема с малко самостоятелни разкопки, за да го проуча по-добре. Откровено казано, мястото е истинско съкровище за чувствителния нюх.
— Но… но… как дойде дотук?
— С такси, как иначе? Самата аз не карам кола, а автобуси по това време на денонощието със сигурност не вървят.
— Но как разбра къде…
— Нали казахте Куеста Верде! Семейство Фрийлинг от Куеста Верде. Не е нужно да си медиум, за да намериш…
— Но това е невъзможно! Трябва да си вървиш! — Д-р Леш се съвзе и си спомни за задълженията си. — Не си в състояние да останеш…
— Напротив, не съм в състояние да НЕ остана, докторе! Тук съм необходима, това е очевидно. Нещо повече, ако единственият начин да намеря покой е да сложа веднъж завинаги край на всичко това, мисля, че е по-добре да ми помогнете.
Леш гледаше Танджина в тъмнината на страшната нощ.
Дребничката жена с прилежно сресаните си коси и огладените дрехи изведнъж й се стори много силна, заприлича й на мистичен малък храбър оловен войник. Въпреки безрадостното положение д-р Леш се засмя.
— И какво ще правим?
Танджина дяволито се усмихна — в края на краищата това й бе занаятът.