— Това беше много интересно, миличко. И то показва, че духовете също невинаги са страшни.
Керъл Ан кимна, но сега тя беше много по-увлечена от опитите си да вземе с език от масата едно грахово зърно.
Дайан направи физиономия на Стив:
— Какво е казал Фройд за сънищата с падане?
Внезапно от кухнята се разнесе силен трясък — звук на чупещи се чинии, паднали върху плочки.
— Това ще ти го приспаднем от джобните пари, млада госпожице — извика Дайан.
— Е-е, мамо, не е честно!
— Не запомни ли? — изрева весело Стив. — Животът не е честен.
Той се наведе и игриво целуна Дайан.
— Колко бързо забравят — промърмори той.
Дайан закъсня за родителската среща и седна на последния ред, за да може да си тръгне по-рано, а след това използва цялото време, за да спори с преподавателя срещу възстановяването на телесните наказания в училищната система.
Когато всичко свърши и присъстващите се събраха в дъното на класната стая, за да пият кафе със сладки, Дайан се сблъска с Дорис Мелник. Синът на Дорис, Еди, беше в един клас с Роби: нещо повече — по една случайност Дорис и Дайан бяха посещавали преди много години едно и също средно училище в Енсино, макар и в различни паралелки. Никога не ги бе свързвало истинско приятелство не поддържаха връзки и сега, но тези общи моменти бяха достатъчни, за да могат, когато случайно се засекат при поводи като днешния, да изпитват благодарност, че се познават. И дори, колкото и да е странно, да се чувстват близки по начина, по който хората се чувстват близки, когато не се познават достатъчно добре.
— Дайан!
— Здравей, Дорис! Слава богу, едно познато лице! Можеш ли да му повярваш на този идиот зад катедрата?
— Ако вдигнат ръка срещу сина ми, ще извадя 32-калибровия пистолет, който Дари ми купи и ще ги съсипя. Това е.
— И се предполага, че това са хора с образование! Учители! Нима не знаят, че децата реагират по-добре на положителната, отколкото на отрицателната принуда? Боже мой, само покажи на едно дете, че го обичаш и то ще се държи десет пъти по-добре, отколкото ако го нашамариш — каза Дайан.
— Какво знаят тези патки за възпитанието на децата?
— Нищо, очевидно. Но ти как си?
— Не мога да се оплача — е, бих могла, но каква полза? Права ли съм? Хващам се на бас, че съм. Така или иначе, връщам се пак в училище. Казах ли ти?
— Не. Това е потресаващо. Знаеш ли, и аз си мислех да направя същото — може би не точно да изкарам степен, но нещо като квалификационни курсове — сега, когато и Керъл Ан тръгна на градина…
— Най-малката ти е вече на детска градина? Ще дойда да я видя. Беше толкова сладка. Как е тя?
— Добре. — Дайан остави най-мрачните възможни нотки да прозвучат в гласа й. — Преди няколко седмици започна да ходи насън.
— Сериозно? — възкликна Дорис, докато налапваше един шоколадов сладкиш. — Сомнамбулизъм! Бедното дете! Какво правите за нея?
— Ами заведох я при училищния психолог. Там, нали знаеш, й направиха няколко теста и казаха, че всичко е наред. Казаха, че с възрастта щяло да мине — Дайан сръбна неуверено от кафето си.
— Мила, не искам да те безпокоя, а съм и сигурна, че малкото ти момиченце е съвсем добре, но тези училищни психолози са съвсем като медицинските сестри. Всичко, което могат да направят, почти се изчерпва с това да ти премерят грешно температурата. Този, който говори тази вечер — и той беше психолог. Ако бях на твое място, щях да потърся съвет и от друго място.
— Защо? Какво смяташ, че може да е това?
— Дявол да го вземе, не знам, не съм специалист. Виж какво, най-вероятно няма нищо, ще мине с възрастта. Всичко, което знам, е, че в днешно време за всичко е нужен специалист. За ляво око, за подпухнал пръст на крака. Керъл Ан е развила сомнамбулизъм — нужен й е специалист по сомнамбулизъм. Права ли съм?
— Къде да намеря такова чудо?
Дорис просия.
— Щом стана дума, снахата на моята братовчедка Бърнис има малко момче, което получи — познай какво! — сомнамбулизъм. И те го заведоха при един невероятен специалист. Не могат да спрат да говорят за този човек. Казват, че детето се е излекувало. Това беше май че… няма година. Ще им поискам телефония номер утре и ще ти се обадя.
— Би ли могла?
— Дали бих могла? Ти трябва да намериш специалист, Дайан. Права ли съм? Бас държа, че съм.
В далечината се разнесе гръм, приближи се и прозорците издрънчаха. Роби и Керъл Ан погледнаха — всеки от своята позиция в спалнята — той върху леглото си, където сглобяваше нов модел на ракета, придобивката от рождения ден, тя на пода, където си играеше с влакче — и отново сведоха очи. Керъл Ан просто си помисли, че небето кашля, но на Роби гръмотевицата не му хареса. Той се страхуваше, че дървото се сърди. Точно когато си го помисли, блясък на светкавица озари двора и той успя да види стария дъб съвсем близо зад прозореца — силуетът му се люлееше зловещо под напъните на вятъра, клоните му стържеха по прозоречните стъкла като нокти по порцелан. Нов гръм разтърси къщата.