— Най-напред ще ме заведете вътре. Трябва да се запозная с обитателите. Да усетя къщата. Вече ме обзема двойствено чувство — велико зло и велико добро витаят в нея.
— Добро, зло. За учения тези понятия са относителни. Нямат нищо общо с физическата действителност, с явленията във вселената. Въпреки това аз изчерпах възможностите си. Ще сторя каквото искаш.
— Сега навлизаме в сферата на духа, докторе — там доброто и злото са реалност. Там няма учени.
— Ех, Танджина, за учения винаги има електромагнитни вълни.
— Вашите невидими вълни, докторе, са само бурните вълни на повърхността на огромен океан — океан с такава дълбочина и мрак, през която нито вие, нито аз можем да мечтаем да проникнем някога. Можем само да се надяваме да плаваме по вълните.
Леш примирено се усмихна, а после забеляза нещо в лицето на Танджина. Вдигна светлината към него.
— Какво се е случило с очите ти? — прошепна. Очите на Танджина бяха кървясали, подпухнали, натъртени.
— Тази вечер се срещнах със Звяра — тя примигна. — Ще ви спестя звука на името му. Кръстосахме шпаги, този стар Звяр и аз. И двамата носим белега на другия. — Тя се усмихна лукаво. — Никой не победи завинаги в двубоя. Но той ще си помисли дали да застане втори път на пътя ми. Сплетохме се в смъртоносна прегръдка и не бях сигурна дали той няма да излезе победител. Но когато и двамата бяхме на края на силите си, Господарката на онази плоскост прелетя през бойното поле със свитата си и запърха наоколо. Тя смути и него, и мен. Пуснах го и той ме отхвърли надалеч. Тя спаси живота и духа ми, но дали съзнателно — кой знае!
Леш разтърка слепоочията си, опитвайки се да проумее съвпадението.
— Онази, която чака!
Танджина за секунда изглеждаше потресена, после чертите й се смекчиха в изражение на искрена възхита:
— Понякога ме изненадвате, д-р Леш! Наистина успяхте да ми направите впечатление. Да, това бе Жената в очакване — макар че нищо повече не можах да науча за нея.
Леш се усмихна:
— Беше истински кошмар, от начало до край — само дето краят му още не се вижда. Мисля, че ще ни трябва някой ученик на Юнг, за да разтълкува значението на всички тези видения… — тя провери дали очилата й са останали здрави — … и приведения.
— Никакъв Юнг не ви трябва, скъпа. Трябвам ви аз. И бога ми, аз съм с вас! — Танджина сложи ръка на рамото на Марта. Така че хайде! Да върнем клетото дете на родителите му! Едно нещо мога със сигурност да ви кажа Звяра едва ли ще бърза да ме срещне отново!
Тя примигна, после вдигна рамене и добави:
— Нито пък аз.
Помогна на д-р Леш да стане. Нощта застудяваше. Тръгнаха редом към къщата.
— И още нещо, преди да влезем вътре — Танджина се спря на входа. — Сега Звяра души подир жената.
Глава VIII
— Райан! Стив! Това е Танджина Барънс. Видяхме се набързо вчера сутринта, но доколкото си спомням, никой не бе в настроение за официално представяне.
Те се здрависаха. В къщата се бе възцарила обезпокоителна тишина, след като д-р Леш излезе в градината, за да търси причината за шума. Вятърът бе утихнал, гласът в телевизора не се чуваше, потискащата атмосфера бе изчезнала.
— Съжалявам, че се отбих така неочаквано — весело каза Танджина, — но не се безпокойте, вечеряла съм!
Опитът й да внесе нотка на престорено лекомислено безгрижие се провали и само допълнително обтегна нервите на всички. Танджина мигновено осъзна досадата, която бе предизвикала, и каза по-тихо:
— Извинете. Исках само да ви разсея, а вместо това ви разстроих. Моля ви, позволете ми да ви помогна!
— Стив… Дайан! Танджина наистина може да ви помогне. Не се противете! Идването й тук тази вечер може да е малко необичайно, но уверявам ви, поне за мен е добре дошло! Доверете й се, както се доверихте на мен!
Леш се надяваше, че Танджина ще заслужи това доверие повече от нея.
— Вече сме готови на всичко! — каза Дайан с измъчена усмивка. Присви неловко рамене без видима причина някъде след обед по гърба й се бяха появили болезнени драскотини. Плачеше й се.
— Защо не влезем в хола? — предложи Танджина. — Там ще можете да ми разкажете всичко.
Влязоха в стаята вкупом и се настаниха сред неразборията от апарати и потрошени мебели. С монотонен глас, зад който се криеха сдържани емоции, Стив подробно описа сполетелите ги премеждия. Танджина слушаше мълчаливо, без да го прекъсва. Телевизорът продължаваше да съска. Когато Стив свърши разказа си, Танджина остана седнала още миг, а после стана, потривайки ръце.