— Обвиват я много ръце, тя си мисли, че е в безопасност. Бързо! От кого се плаши повече? От теб или от мъжа ти? Дайан ожесточено заклати глава.
— Никой от нас не я е плашил! — Почти се разплака от страх. Че това не е правилният отговор.
— На кого се обажда най-напред, като я повикате? — строго настояваше Танджина.
— Винаги тичаше първо при Дайан — каза Стив. Той отри ръце в панталоните си, опитвайки се да избърше потта.
— Когато е направила пакост, от кого се крие?
— Тя е послушно дете! — запротестира възмутено Стив. — Възпитали сме я добре и…
— Слушайте, аз не съм от „социални грижи“. Искам бърз отговор!
— Стив решава какво да бъде наказанието — отговори Дайан. — Децата винаги са го знаели.
— Чакай малко, Дайан! Не мисля, че си съвсем справедлива. Никога не съм вдигал ръка срещу…
Танджина нетърпеливо махна с ръка.
— Ще се карате за това после, сега застани до мен! — Шепотът й бе повелителен.
Стив се подчини моментално.
Д-р Леш гледаше, загубила ума и дума — никога не бе виждала нещо подобно. Райън също едва успяваше да задържи вниманието си върху уредите. Танджина заповяда на Стив:
— Кажи на Керъл Ан да се обади!
Стив се огледа, несигурен накъде да отправи думите си.
— Повикай я! — отсече Танджина.
Стив заговори тихо, почти нежно:
— Миличка, аз съм, татко! Чуваш ли ме, сладката ми?
— Казах да я повикаш! Високо!
— Керъл Ан! — сега Стив говореше с нормалния си глас. — Керъл Ан, аз съм, татко ти!
— Хайде пак! — измърмори Танджина. Клепачите й отново натежаха, погледът й се премрежи.
— Татко е тук, любима! Отговори ми!
— Скарай и се! — каза Танджина.
— Защо?
— Разсърди се или никога няма да я видиш! — изкомандва медиумът.
— Керъл Ан, говори ти баща ти! — Стив вече говореше по-грубо — ядосан и объркан.
— Кажи й, че ако не се обади, лошо й се пише!
— Веднага ми отговори, млада госпожице, или ще загазиш!
— Кажи й, че ще я напляскаш!
Стив доверително сниши глас:
— Ние никога не бием децата.
Дайан изкрещя побесняла:
— По дяволите, Стивън! Кажи й!
Стив се нацупи.
— Ако не се обадиш на родителите си още сега, те чака един хубав бой! И от двамата!
— Скарай й се! Наругай я! — кресна Танджина.
— По дяволите, Керъл Ан! Не ме ли чуваш?
От много, много далеч се чу глас:
— Мамо, мамо, помогни ми!
Дишането на Танджина бе бурно. Капчици пот оросиха челото й. Усмихна се мрачно:
— Тя му се изплъзна!
— От кого се е изплъзнала? — жално заразпитва Дайан. — От онова нещо, което видяхме? Добре ли е тя?
Танджина не обърна внимание на въпросите. Очите й бяха затворени и тя се задъхваше като спринтьор.
— Дайан, попитай я вижда ли светлина?
— Керъл Ан, виждаш ли светлина?
Слабият глас в телевизора се усили.
— Мамо, той ме гони!
Нотка на ужас разцепи въздуха.
— Мамо! — изпищя гласчето.
— Кажи й да тича към светлината! — бързо заповяда Танджина.
Дайан уплашено погледна д-р Леш.
— Не!
Косата на Танджина бе разрошена, тя с труд си поемаше въздух.
— Той ще я последва дотам! Той я следва от седмици! Те всички я следват! Трябва да й кажете това, което искам!
Леш бе изцяло погълната от сцената и подсъзнателно вече вярваше на Танджина.
— Кажи й! Хайде, Дайан, прави каквото ти казва Танджина!
Викът изригна от нея като газ под налягане.
— Тичай, Керъл Ан, тичай! Тичай към светлината! Бързай, колкото ти държат краката!
— Мамо, къде си?
— Тук съм, мила! — От очите на Дайан течаха сълзи, гласът й бе прегракнал.
— Кажи й, че си в светлината! — гласът на Танджина ставаше все по-груб.
— Не, това е лъжа! — задави се Дайан.
— Не можеш да избираш между живота и смъртта, когато вече си на кръстопътя между тях! — сопна й се Танджина. — Кажи й, преди да е станало късно!
— Тичай към светлината, Керъл Ан! — изпищя Дайан. — Мама е в светлината! Тук съм, в светлината, скъпа! Ела при мен!
— Още веднъж! По-бързо! Кажи й, че я чакаш!
Дайан вече се задушаваше от ридания, от безсилен гняв пред измяната.
— Мама е в светлината и те чака, скъпа! Моля те, ела при мама! — викаше отново и отново тя, а после грубо се извърна към Танджина с див шепот: