— Как ще узная кога Дайан е стигнала до нея?
— Аз ще зная!
Танджина легна на пода. Дишането й стана неравно, започна да се поти. Вятърът виеше като ранено животно. Танджина се напрегна, сгърчи се в конвулсии, замря неподвижно. Всеки звук и светлина от съзнанието й изчезна. През тънката ципа към простора на чистилището. В нищото.
Мътночервена тлееща светлина озаряваше тази зона на небитието. Всички изгубени души бродеха наоколо. Зад тях бе ярката изгаряща светлина. До светлината Танджина съзря Дайан — с въжето, завързано за кръста й, идваща отникъде, отиваща наникъде. Сама в беззвучния и безпосочен вятър.
Духовете се носеха наоколо без време и цел. Някои минаваха покрай Дайан, но никой не я забелязваше. Едни ридаеха, други се смееха, мнозина бяха без образ, други кървяха. А някои тичаха, блъскаха се обезумели. Недалеч от светлината сред тях бе Керъл Ан. А до Керъл Ан мъглата се сгъстяваше в сянката на Звяра. Танджина се бореше да запази концентрацията си, да задържи хармонията в себе си, да не наруши равновесието си, смело се провикна:
— Преминете, деца! Всички сте добре дошли! Всички! Влезте в светлината! В светлината има покой!
Отначало не се случи нещо, Танджина повтори няколко пъти своя зов. После атмосферата бавно сякаш затрептя — като развълнувана повърхност на езеро. И също като вълните в езеро блуждаещите привидения започнаха да се подреждат — отначало полека, почти незабележимо, а после съвсем очевидно. Те се движеха към Керъл Ан. Към нея и към светлината.
— Преминете отвъд, деца!
Мисълта на Танджина набираше мощ.
— Влезте в светлината!
Керъл Ан заедно с множеството усети зова и остави уморения си дух да се поддаде на нежното привличане на светещия кладенец зад нея. Но тогава връхлетя зловещ мрак, тъмен гняв. Звяра бе побеснял. Той видя как пленниците му започнаха да изчезват в светлината и дивият му рев раздра мълчанието. Само звукът стигаше, за да пръсне стотици окаяни сенки. Звяра се спусна връз тях и ги разпиля, разкъса ги на димящи струйки. Въпреки всичко някои продължаваха да се прецеждат в светлината и Звяра не можеше да ги спре, защото сам се страхуваше да се приближи твърде много. Докато се мяташе обезумял от един призрак към друг, за миг изгуби следите на Керъл Ан. Дайан беззвучно изохка, като видя детето си да се приближава към светлината — почти да я стига. Керъл Ан трябваше да мине на метър от мястото, където бе застанала Дайан. Отчаяно жената протегна ръце.
— Преминете отвъд, деца! — кънтеше зовът на Танджина.
Пръснатите духове се събраха и се устремиха отново към светлината. И Звяра отново нададе кръвожадния си рев. Тогава забеляза Танджина, която вече се рееше над светлината. Засъска, плувнал в пяна от бяс. Прокрадна се към нея, но тя бе прекалено близо до светлината. Спря се, скри очи с хищна лапа. Предпазливо продължи да се промъква към нея. Боеше се от светлината, но безумният гняв му придаваше смелост.
Вече бе до тях: Танджина над светлината, Дайан до нея. Яркият конус на плътния лъч светлина попиваше замаяната Керъл Ан като прашинка. Около нея се трупаха призраците — ридаещи, танцуващи на светлината, препускащи в надпревара, лутащи се. Дайан протягаше ръце, напрегнала сили.
— Премине те отвъд, деца! — Зовът на Танджина ехтеше като камбанен звън. — Всички сте добре дошли! Вървете в светлината! В светлината ще намерите утеха!
Долетя Жената, която чака, заобиколена от свитата си. Спря над спектралния блясък. Танджина й извика:
— Светлината! Ето я светлината! Можеш да влезеш в нея! Това е пътят! Бъди свободна! Ти можеш да се освободиш! Твоят възлюбен спи вечен сън от другата страна! И ти можеш да намериш покой при него, завинаги! Върви!
Жената в очакване почти се усмихна, почти се забави още миг. А после продължи полета си.
Но другите души бяха намерили края на своето очакване. Едни се носеха плавно, други се препъваха, трети устремно се втурваха към пламтящата паст. Звяра не можеше да се сдържа повече. Колкото и да ненавиждаше светлината, още по-омразна му бе мисълта, че ще загуби душите, на които дължеше мощта си. А най-силна от всичко бе омразата към зовящото присъствие, което ги примамваше. С нечленоразделен рев, който почти разцепи на две самата субстанция на ефира, той се хвърли върху вибриращата фигура на Танджина, като в безумния си бяс дереше с нокти и впиваше зъби в самия себе си.
Над сияйната пътека Танджина затвори очи, наклони се напред и се превърна в огледало. Яркият блясък се отрази в лицето й и заслепи г’Хала. Той с оглушителен трясък се строполи сред множеството от духове, премаза ги, пръсна ги във всички посоки и се скри в мъглите на небитието.