— Струва ми се, че ни наблюдаваха — прошепна Керъл Ан.
Не беше уплашена — просто коментираше.
— Не ни наблюдава — подразни се Роби от сестра си.
Тя понякога говореше големи глупости. Той дори не погледна прозореца.
Влезе Дайан.
— Хайде, вие двамата, време е за лягане. Измихте ли си зъбите?
Те кимнаха.
— Тогава под одеялата и заспивайте!
— Кой може да спи при целия този шум? — настоя Роби.
— Аз мисля, че трябва…
Дайан загаси лампата.
— Лампата в дрешника, светни в дрешника — извика припряно Роби.
— Добре, добре — отвърна Дайан. — Ей сега — тя включи крушката в дрешника, която служеше за светлина през нощта. — А сега, лека нощ!
— Не, почакай, първо виж вътре — примоли се момчето.
То седна в леглото. В далечината отекна гръм.
Дайан отвори широко вратата на дрешника и демонстративно започна да оглежда дълбините му:
— Добре, гледаме зад дрехите. Няма нищо. Сега в кутиите за обувки. Няма. Сега зад счупената поставка за крака. Няма никой. Изглежда наред — появи се тя с усмивка. — Изглежда чисто, никой не се е скрил.
Роби изглеждаше удовлетворен. Дайан се приближи поред до двете легла, целуна всеки за лека нощ и се върна в собствената си спалня.
В този момент Роби забеляза палячото от плат, седнал в люлеещия се стол.
Направо подскочи — толкова бе изумен. Не че палячото се бе появил внезапно, по-точно Роби внезапно осъзна, че той е там. И изведнъж се сети, че той беше навън под купчината тухли по-рано същия ден. Сега изглеждаше, като че ли се смее, с мълчалива, замръзнала усмивка.
Роби стана от леглото, без да поглежда към смеещата се кукла, вдигна една карирана риза от пода и я хвърли върху главата на палячото. След това се върна в леглото.
Някъде далече проблесна светкавица — електрическо синьо — и няколко секунди по-късно се разнесе гърленият звук на гръмотевица.
Или това бе сподавен смях?
Стив седеше по гащета в леглото, свиваше си цигара и гледаше стар филм на Богарт по телевизията. Дайан скочи в леглото и седна зад него.
— Страхувал ли си се, когато си бил на неговата възраст? — попита тя.
— От какво?
— Роби, бедното дете се страхува от дрешника.
— Такава му е възрастта. На седем години се страхуваш от дрешници, спомням си.
— Ами! А на трийсет и седем?
— От лихвите. Сега се страхувам от лихвените проценти. Какво те безпокои?
На мили разстояние изсвистя светкавица и телевизорът пропука от статичното електричество. Стив облиза хартията, налапа единия край, запали другия и пое дима.
— Керъл Ан ходи на сън. Това е, което наистина ме безпокои.
— Ще й мине с възрастта — той подаде цигарата.
Гръм.
Но видя ли я миналата нощ? Залепена долу до телевизора и водеше разговор?
— Всички деца си говорят сами.
— Тя говореше на телевизора. И спеше. — Дайан дръпна дълбоко и отметна кичур коса от очите на Стив. — А това, което се случи днес следобед… беше страшно, Стив.
— Какво каза психологът?
— Каза, че щяло да й мине с възрастта — отговори Дайан.
Стив се усмихна:
— Искаш да чуеш и друго мнение?
Дайан сви рамене:
— Може би. Дорис Мелник каза, че трябва, или просто не трябва да започваме да строим басейна сега. Може би трябва да изчакаме, докато й мине с възрастта. Искам да кажа, Стив, че тя може да излезе посред нощ и да падне в него, а ние да разберем чак на сутринта.
— Стига, мила, не го вземай толкова навътре. Просто ще трябва да не забравяме да заключим вратите и това е всичко. Тя няма да може да излиза навън.
Той се наведе и гризна ухото на Дайан, лицето й се смекчи.
— Не искаш ли басейн? — прошепна той.
— Басейн, много важно! — тя го отблъсна със смях. — Първият басейн в квартала. Първото семейство в квартала…