— Между другото, какво стана с бижутата всъщност?
Марта вдигна рамене.
— Чакащата ни помоли да ги върнем — но какво можех да сторя? Да ги пратя в колет по пощата? Опитах се да ги оставя при Фрийлингови, но те не искаха и да чуят за тях — свързани са с прекалено много спомени. Казаха ми да ги изследвам — това било техният дар за науката. Сега са в лабораторията. Ще направим рутинните анализи — надявам се да научим нещо ново. Не зная, може би трябва да основем с тях музей на паранормалните явления. — Усмихна се кисело. — Може би духовете на мъртвите един ден ще се върнат, за да си поискат пръстените и герданите. Засега, слава богу, всичко свърши. Каквото и да е било, вече изчезна.
Д-р Фароу ококори очи и прошепна:
— Като полтъргайст!
Дневната бе пълна с кашони, натрупани на купчини из цялата стая. Половината мебели бяха сложени в сандъци, а останалите бяха номерирани с етикети, готови за пренасяне. Завесите бяха свалени, навсякъде бяха пръснати вестници и книги, които очакваха да ги сортират и опаковат. Денят на пренасянето неумолимо наближаваше.
Семейство Фрийлинг се бе разположило около масата в трапезарията, когато Дайан влезе от кухнята с димящия поднос сочно печено. Това щеше да бъде последната им вечеря в тази къща. Е. Бъз клечеше послушно до Роби, знаейки добре, че ще го нагостят богато, ако потърпи достатъчно дълго. Дайан седна и всички сведоха глави.
— Благодарим ти, Господи, за даровете, които ни поднасяш…
— … и че върна спокойствието в дома ни! — добави Стив.
При което се намеси Роби и започна да припява:
— Дядо боже, ай, ай, ай, за кльопачката сполай! Йе, йе, йе!
Всички се засмяха и започнаха да подават чиниите си. Стив разрязваше месото. Дайан се пресегна и взе чантата си от масичката за кафе. Порови в нея и извади плик, адресиран до цялото семейство.
— Това пристигна с днешната поща. От Танджина е. От Акапулко.
Подаде я, за да я видят всички, цветната фотография, на която се виждаше Танджина, застанала на плажа до красив млад „гларус“. Младежът бе почти два пъти по-висок от нея.
— Кой е този чичко с леля Танджи? — поиска да знае Керъл Ан.
Дайан зачете на глас писмото, придружаващо снимката.
Тази снимка само иска да покаже, че наистина на юг от границата всичко расте по-голямо!…
Докато четеше, останалите се заеха с яденето. Роби и Дейна си размениха серия крошета заради последната кифла — нямаше нокаутирани, защото двубоят бе прекратен от рефера (Стив). Керъл Ан крадешком мушна под масата пръстче с бучка масло на върха за Е. Бъз, докато вниманието на публиката бе заето с друго.
Дайан замълча, четейки по-нататък на ум, после отново продължи на глас:
— Пита как върви терапията ни и казва, че няма по-добро средство за нормален живот от любовта, която сме показали един към друг…
— И ти наричаш това нормален живот? — сбърчи презрително нос Дейна.
— Така приличаш на прасе! — подигра я Роби.
— А пък ти и без това СИ прасе!
— … освен това смята, че идеята да се преместим е добра, въпреки че къщата е чиста… — Дайан продължаваше, без да обръща внимание на прекъсването. — Нали довечера ще се срещнеш с Тийг? За продажбата на къщата?
— Да, той ще намине след вечеря. Вероятно ще отидем в клуба, за да се договорим.
— Аз пък отивам на дискотека с Кърк и Франклин, така че не разчитайте, че ще се върна рано! — обяви Дейна.
— Изобщо не разчитаме да се върнеш! — обади се Роби и направи зверска физиономия.
— Подляр!
— Утре трябва да ставаш рано за училище, госпожице!
— Но мамо, днес е петък!
Дайан се намръщи, после се засмя:
— Наистина. Точно така. Майка ви просто остарява.
— Не, само косата й! — подразни я Стив.
— А на мен ми харесва така! — запротестира Дайан. — Мога да ти услужа с малко от моя шампоан-оцветител, страшен е!
— Харесвам си косата така, много е изискана.
— Мислех, че само старите хора имат бели коси — изчурулика Керъл Ан.
— Това ми напомни нещо! — засмя се Дайан. — Като заговорихме за забравяне се сетих, че днес се обадиха от кабинета на д-р Бремер.
— Д-р кой?
— Д-р Бремер, специалистът по смущения на съня, при когото бях завела Керъл Ан миналата седмица на преглед. Казаха ми, че сме пропуснали определения ни час и при това не сме се обадили да ги предупредим, затова все едно ще ни го пишат в сметката, но искат да ни дадат още един шанс…