— Да правя ли голям аквариум или какво? — попита рибката без особена надежда.
— Хич не си въобразявай! — разфуча се старецът. — Много си хитра. В колектив ще се трудиш. Знаеш ли колко желания имам — не гледай, че съм възрастен.
Ксения Удалова, съседката от горния етаж, пет минути преди тези думи дойде у Ложкини за сол. Беше останала без бучица. Вратата се оказа отворена, съседите са свои хора, защо да не влезе. И незабелязана, чу целия разговор. Старците бяха с гръб към нея, а рибката и да я беше видяла, не го показа. Ксения Удалова, майка на две деца, жена на началника на строителната организация, притежаваше жив ум и нищо не можеше да я учуди. Както тихо влезе, тъй и излезе, пресметна, че Ложкин ще загуби доста време, докато вземе кофата с вода и парите, и изтича на двора, където Корнелий Удалов, нейният мъж, по случай съботата играеше на домино под капещата липа, и му викна с командирски глас:
— Корнелий, при мен!
— Прощавай — рече Корнелий на партньора си. — Отзовават ме.
— Ясно — каза партньорът. — Само побързай.
— Сегичка!
Ксения Удалова подаде на мъжа си лошо измит буркан с етикет „Патладжани“, една петарка и прошепна силно:
— Тичай презглава в зоомагазина и купи две златни рибки!
— Какво да купя? — попита Корнелий и послушно взе буркана.
— Златни рибки. И избери по-едрички.
— Защо?
— Не питай! Бегом — докато се обърна, да си се върнал и никому нито дума. Да не разлееш водата. Хайде! А аз ще ги задържа.
— Кого?
— Ложкини.
— Ксаночка, нищичко не разбирам — каза Корнелий и нослето му — копче веднага се изпоти.
— Сетне ще разбереш!
Ксения чу стъпки в къщата и се втурна нататък.
— Къде си тръгнал? — попита Саша Грубин, съседът. — Да те придружа ли, приятел?
— Придружи ме — отвърна все още обърканият Удалои. Ела с мен в зоомагазина. Отивам за златни рибки.
— Не може да бъде. — каза Погосян, партньорът му на домино. — Твоята Ксения в живота си не е вършила подобно нещо. Освен да ги нзпържи.
— Ами да, наистина може да ги издържи — успокои се малко Удалов. — Да вървим.
Играчите весело се засмяха подире им, защото добре познаваха и Ксения, и мъжа й Корнелий.
Стъпките на приятелите още отекваха в уличката, когато на вратата отново изникна Ксения Удалова. Излизаше заднишком, обемистият й гръб се поклащаше, устояваше на нечий силен натиск. И вече дори се виждаше, че този натиск е дело на съпрузите Ложкини. Ложкин мъкнеше кофа с вода, а старицата му помагаше да бутат Ксения.
— За къде бързате толкова, скъпи съседи? — пропяваше нежно Ксения, сякаш гугукаше.
— Пусни ме — настояваше старецът. — Отивам за вода.
— За каква вода, когато прекараха водопровод в къщи?
— Пусни ме — викаше старецът. — Отивам за квас.
— С пълната кофа? Пък аз исках да ви поискам малко сол.
— Искай си, само ме пусни.
— А да не би да бързате за зоомагазина? — ехидно попита Ксения.
— Че и за зоомагазина да е — отвърна старицата. — Само че ти нямаш право да ни спираш.
— Отде знаеш? — възмути се старецът. — Отде знаеш? Подслушва ли?
— Какво да съм подслушвала? Имаше ли какво да подслушвам?
Старецът се извъртя, едва не катурна Ксения и хукна към портите. Бабата увисна на Удалова, за да не й даде да го догони.
— Леле-леле — рече Погосян. — И той отърча за златна рибка. Защо му е?
— Карали сме досега без златни рибки — отвърна му Кац, — все някак ще прекараме и занапред, бъркай пуловете.
— Леле-леле — каза Погосян. — Ксения Удалова е толкова хитро женище, че ужас да те хване. Глей, и тя се затича — и старата Ложкина подире й. Играйте без мен. Аз, нали разбираш, ще ида да се поразходя из града.
— Валентине — обади се жената на Кац от втория етаж. Беше чула шума на двора и внимателно се бе вслушвала. — Валентине, имаш ли пари в себе си? Иди до зоомагазина и виж какво дават. Може да не стигне до нас.
След минута и половина цялата къща, в състав от трийсет-четирийсет души, тичаше по улица „Пушкинска“ към зоомагазина — кой с буркани, кой с бутилки, кой с найлонови кесии, а някои просто така, от любопитство.
Когато първите дотичаха до магазина, пред вратата с надпис „Получихме златни рибки“ имаше цяла тълпа.
Град Велики Гусляр е малък и животът в него си тече по обичайните и установени пътища. Хората ходят на кино, на работа, в техникума, в библиотеката — и в това няма нищо чудно. Но само да се случи нещо необикновено и през града преминава вълна от тревога и възбуда. Съвсем като в мравуняк, където вестите се разнасят по всички лабиринти за част от секундата, защото мравките имат шесто чувство за тия неща. Та така. Велики Гусляр също е пронизан от шесто чувство. То доведе многобройните любопитни да позяпат златните рибки. Шестото чувство разсея съмненията им — да купуват или да не купуват. Ще купят — разбраха гражданите на Гусляр в момента, когато в магазина влетяха още не съвсем разбиращите защо го правят Удалов и Грубин, и Удалов, запъхтян, пъхна на Зиночка пет рубли и каза: