— Спомняш ли си поне някой от тия, дето купиха рибките — попита Вера Яковлевна.
— Малко. Е, отначало, още преди да почне тая история, дойде Ложкин. И кръжокът на младите натуралисти от средното училище. Сетне пак Ложкин. И Савич. И оня дългият от градския здравен отдел, после на Удалов и Грубин по парче. А другите мигар можеш си припомни?
— Страхувам се — беше отговорът на Вера Яковлевна. — Страх ме е, че вече е късно да се гадае — резултатите скоро ще са налице.
— Как така?
— Помислила ли си какви желания може да има?
— Не знам. Различни. Е, може пари да поискат…
— Пари не може. Само ограничени суми — намеси се рибката от кутийката. Гласът й беше глух и с мъка преминаваше през лакирания капак.
— Ау — изписка Зиночка.
Стигнаха до уличката, която до тая сутрин беше прашна и неравна. Сега открай-докрай я покриваше блестящ, равен асфалт, само отстрани вместо предишните канавки се точеха правилните ленти на тротоарите. Оградите бяха боядисани в приятен за окото зелен цвят, а в градинките ухаеше мушкато.
— Нищо особено — каза Вера Яковлевна, морално подготвена за всякакви чудеса. — Сигурно някой от съвета си е купил рибка. И ето че е изпълнил годишния план по благоустрояването.
— Какво ли ще стане… — рече Зиночка и предпазливо стъпи на тротоара.
— Аз смятам — отвърна Вера Яковлевна по войнишки, удряйки крак по асфалта. — Смятам, че трябва да получа самостоятелна квартира. Впрочем, рнбке, недей бърза, още ще си помисля…
В къщи Зиночка извади голям буркан. Изсипа в него рибката и я отнесе в кухнята, за да й долее вода.
— Сега ще имаш чиста водичка — каза тя. — Потърпи мъничко.
Зиночка пусна чешмата и прозрачната течност шурна в буркана.
— Стой! — викна рибката. — Спри, побърка ли се! Искаш да ме умориш ли? Затвори чешмата! Веднага ме извади! Ой-ой-ой!
Зиночка се уплаши, измъкна рибката и я стисна в юмрука си.
Из кухнята на вълни се носеше остър мирис на водка.
— Какво е това? — изуми се Зиночка. — Какво е станало?
— Вода! — прошепна рибката. — Вода … умирам…
Зиночка се замята по кухнята, намери чайника. За щастие беше пълен. Рибката оживя. Струйка водка продължаваше да тече от крана и изпълваше кухнята с упойващата си миризма.
— Че откъде се взе тая водка? — слиса се Зиночка.
— Трябва да се досещаш — каза рибката. — Прищяло му се е на някой идиот да провери — и на, заповядал вместо вода във водопроводите да тече водка. Явно на млада, неопитна рибка е попаднал. Аз на нейно място бих отказала. Категорично. Това не е желание, а саботаж и пълен идиотизъм.
— Ами къде е водата сега?
— Предполагам, че водката скоро ще свърши. Някой друг ще пожелае обратното.
— А ако не пожелае?
— Ако не — ще търпиш. А изобщо това е безобразие! Водката ще попадне в канализацията. Оттам вероятно в някои водоеми — така всичко живо може да бъде изтребено. Виж какво, Зиночка, имам лична молба към теб. Превърни водката във вода. Използувай едното си желание. А пък ние ще ти измислим уникална шуба.
— Уникална не ми трябва — каза Зиночка. — За какво ми е уникална. Много бих искала кожух. Български. Леля ми във Вологда има такъв.
— Значи похарчваме две желания наведнъж, така ли?
— Да — рече Зиночка и малко й домъчня, че ще остане само с едно.
Шубата се материализира на облегалката на стола. Беше светлокафява, с топъл пастелен цвят. Украсяваше я бяла кожена яка.
— Не ми се сърди, но аз я подплатих с норка — каза рибката. — Приятно е да услужиш на добър човек. Сега ли ще изпълним третото желание или ще почакаме?
— Може ли да почакаме мъничко? — помоли Зпночка. — Нека да си помисля.
— Мисли си, мисли. Хапни в туй време и на мен трошички сипни. Все пак нали и аз душа нося.
— Простете ми, за бога — каза Зиночка. — Съвсем забравих.
… Удалов и Ложкин влязоха заедно в къщата. Грубин се спря на двора, за да сподели впечатленията си със съседите. Удалов и Ложкин се качваха заедно по стълбата и бяха недоволни един от друг. Удалов кореше Ложкин:
— Искахте всичко тайно да свършите? Всичко за себе си?
Ложкин не отговаряше.
— Значи целият град да си остане като преди, а едничък вие да живеете като милионера Рокфелер? Просто ужасна срамотия.
— А пък жена ти шпионираше — изрече рязко Ложкин и се шмугна през вратата, зад която вече дебнеше, залепила ухо, съпругата му.
Удалов се канеше да му отвърне нещо обидно, ала и неговата съпруга изтърча от стаята, измъкна от ръцете му буркана и се затюхка:
— Защо само една? Нали ти дадох пари за две.
— Другата я взе Грубин — отвърна Удалов. — Заедно ходихме.