— Да си беше купил сам — разфука се Ксения. — Че ти имаш деца. А той е ерген.
— Е, стига де — каза Удалов. — Какво, малко ли ти са три желания?
— Щяха да са шест. Ей на, Ложкини имат шест.
— Не се тревожете, гражданко — успокои я златната рибка. — Все едно не може повече от три, колкото и рибки да имате.
— На човек ли?
— На човек, на семейство или на колектив — няма значение.
— Тъй, значи Ложкин напразно търча за втората рибка? За тоя, дето духа, искаше да купи десет парчета?
— Напразно — каза рибката. — Не бихте ли могли да побързате с желанията си? И да ме пуснете по живо, по здраво.
— Ще потърпиш — заяви решително Ксения. — А ти, Корнелий, върви да се измиеш и сядай да ядеш. Всичко изстина.
Корнелий се подчини, макар да се безпокоеше, че докато го няма, жена му може да поиска какви ли не дивотии.
На мивката го чакаше приятна изненада. Някой се беше досетил да смени водата във водопровода с водка. Удалов си премълча. Тихичко се изми с водка, макар и да му залютя на очите, сетне подложи шепи, пийна си без мезе и накрая наля пълна тенджера.
— Къде потъна? — викна нетърпеливо жена му от стаята.
— Сега — каза Удалов, езикът му вече леко се преплиташе.
В кухнята с кърпа през рамо пристигна Ложкин. Гледаше навъсено. Подуши и се вторачи в тенджерата с водка. Удалов я притисна до корема си и бързо отиде в стаята.
— Ето — каза той на жена си. — Готви мезето. Не е мое желание, друг се е погрижил.
Ксения веднага схвана, напълни празните бутилки и ги запуши.
— Какъв човек! Каква държавна глава! — хвалеше Удалов неизвестния доброжелател. — Не е като да си поръча само на себе си. Зарадва целия град. Ложкин ще има да се чуди, ще си рече, че съм аз!
— Ами ако е той?
— Никога. Той е егоист.
— Ами ако рече, че си ти и съобщи където трябва, че отравяш водите в града — няма да те погладят с перце я.
— Нека докажат. Нали не съм аз, а златната рибка.
На двора гръмна песен.
— Ето — рече Удалов. — Чуваш ли? Народът вече използува …
А в туй време Ложкин захвана да се мие с водка, учуди се, взе да плюе, а сетне съобрази каква е работата и отърча да се посъветва с жена си, ала когато тя пристигна със съдовете, вместо водка течеше вече вода — резултат от Зиночкиното желание. Старицата нахока Ложкин за недосетливостта му и се размисли как да използуват петте желания — две от първата рибка и три от втората.
Грубин използува основното си желание още тук, на двора.
— Аз — каза той в присъствието на многобройните свидетели — бих желал, златна рибке, да получа от теб бразилски папагал ара, който може да се научи на човешка реч.
— Това не е мъчно — каза рибката. — Самата аз владея човешката реч.
— Съгласен съм — рече Грубин, сложи буркана с рибката на пейката, извади гребенче и в очакване на тържествения момент вчеса гъстата си непослушна грива. — Какво се помайваш?
— Една минутка — каза златната рибка. — Бразилия е далече … Три, четири, пет.
Разкошен, огромен, многоцветен, горд папагал ара бе кацнал на клончето на дървото над главата на Грубин и леко склонил глава встрани, гледаше скупчените долу обитатели на двора.
Грубин вирна глава и каза:
— Пи, пи, ела тука, мила птичке.
Папагалът се замисли дали да се спусне към протегнатата ръка на Грубин и в този миг в двора влязоха прегърнати Погосян и Кац, пеейки с цяло гърло — те също бяха притежатели на златни рибки. Както се изясни после, тъкмо те, независимо един от друг, бяха превърнали питейната вода на целия град във водка и доволни от резултатите от опита и сходството на желанията си, отиваха при хората, за да възвестят началото на новата ера.
— Каррамба! — каза папагалът, тежко се вдигна от клона и излетя над покривите. Направи кръг, разпъждайки гаргите, а крилата му преливаха като дъга.
— Каррамба! — изкрещя отново и взе курс на запад, към родната Бразилия.
— Върни го! — викна Грубин. — Върни го незабавно!
— Това второто ти желание ли е? — попита ехидно рибката.
— Първото! Ти не го изпълни!
— Да си поръчвал папагал, другарю Грубин?
— Поръчах. Да, ама къде е, златна рибке?
— Отлетя.
— Че аз какво разправям.
— Но нали го имаше.
— И отлетя. Защото не беше в клетка?
— Защото ти, другарю Грубин, не си поръчвал клетка.
Грубин се замисли. По принцип той беше справедлив човек. Рибката беше права. Клетка не бе поръчвал.
— Добре — рече той. Много му се искаше папагал. — Нека бъде папагал ара в клетка.
Тъй Грубин похарчи и второто си желание и затова взе в едната си ръка клетката, а в другата буркана с рибката и потегли към къщи. И тъкмо тогава в двора влезе инвалидът Ерик.