Ерик обиколи вече половината град. Търсеше рибка за Зиночка, без да подозира, че Вера Яковлевна вече й е подарила.
— Здравейте — каза той. — Нямате ли някоя златна рибка в повече?
Грубин се прегърби и тихо пое към вратата с товара си. Оставаше му само едно желание и много потребности. Погосян помогна на Кац да се върнат обратно. И техните рибки бяха частично използувани. Прозорците на Удалов и Ложкин се затръшнаха.
— Аз не за себе си! — викна в пустотата Ерик. Никой не му отговори.
Ерик оправи празния си ръкав и се потътри, куцукайки, навън.
— Трябва внимателно да обмислим какво ще искаме — говореше в туй време Ксения на мъжа си.
— На мене ми трябва колело — каза синът им Максимка.
— Млък! — повтори Ксения. — Върви се разходи. И без теб ще намерим какво да поискаме.
— Да бяхте побързали — подкани ги златната рибка. — Мислехме до вечерта да сме вече в реката. Трябва да стигнем в Саргасово море преди студовете.
— Я гледай — каза Удалоз. — И тях ги тегли към родния край.
— Да хвърляме хайвера — обясни рибката.
— Искам колело — провикна се Максимка от двора.
— Е, да бяхте угодили на момченцето, наистина много му се иска велосипед — каза рибката.
— А защо ли пък не, наистина? — рече Удалоз.
— Не мога повече — възмути се Ксения. — Всички подсказват, всички се пречкат, всички искат нещо …
Грубин сложи клетката с папагала на стола и се загледа в него.
— Ти си чудо — каза му той.
Папагалът мълчеше.
— Какво, не може ли да говори? — попита Грубин.
— Не може — отвърна рибката.
— Че как тъй? Нали току-що казваше „каррамба“.
— Оня беше друг, дресиран папагал, от богато бразилско семейство. А втория се наложи да го взема див.
— И какво да правя?
— Ако искаш — пожелай си го вместо трето. За миг ще го науча.
— Така ли! — Грубин помисли малко. — А, не. Сам ще го обуча.
— Може би си прав — съгласи се рибката. — Какво ще правим по-нататък? Искаш ли електронен микроскоп?
… Членовете на кръжока по биология от Първо средно училище — колективни стопани на една от рибките — използуваха първото си желание разумно — направиха в задния двор на училището зоологическа градина с тигърчета, морж и много зайчета. Второто им желание беше цяла седмица да не им дават домашни. Третото предизвика спънки, спорове и голяма шумотевица. Споровете се проточиха почти до вечерта.
Помощник-аптекарят Савич стигна чак до къщи, прехвърляйки в ума си всевъзможни варианти. Досами вратата го настигна непознат мъж с много голям плосък каскет.
— Слушай — каза му непознатият. — Искаш ли десет хиляди?
— Защо — попита Савич.
— Давам десет хиляди — рибката е моя, парите твои. Разбираш ли, за мен не остана. На пазара бях, продавах плодове и закъснях, разбираш ли?
— А защо ви е рибката? — попита помощник-аптекарят.
— Не е твоя работа. Искаш ли парите? Ей-сегичка, телеграфически.
— Но обяснете в края на краищата — повтори Савич защо ви е рибката? Нали вероятно и аз бих могъл да получа с нейна помощ много пари.
— Не — каза човекът с каскета. — Рибката не може да даде много пари.
— Той е прав — обади се рибката. — Не мога да направя много пари.
— Петнайсет хилядарки — рече човекът с каскета и протегна ръка към буркана. — Никой няма да ти даде повече.
— Не — каза Савич твърдо.
Човекът вървеше подире му и наддаваше по хилядарка. Когато стигна до двайсет, Савич окончателно се вбеси.
— Безобразие! — възмути се той. — Вървя си, никому, не преча. И ето, лепват ми се, предлагат ми някаква съмнителна сделка. Че рибката струва две рубли и четиридесет копейки.
— Ще ти дам и две рубли — зарадва се човекът с каскета. — И още двайсет хиляди отгоре. Двайсет и една!
— Ама кажете защо ви е.
Човекът с каскета се наведе към Савич и прошепна:
— Ще си купя лека кола „Волга“.
— Ами че купете си, щом имате толкова пари.
— Нетрудови доходи — призна си човекът с каскета. — А тъй, като дойде финансовият инспектор, аз ще му покажа рибката — моля, заповядайте. Само ми дайте квитанция, разписка, че съм ви платил два и четирийсет!
— Махайте се веднага! — възмути се Савич. — Вие сте мошеник!
— Защо така грубо? Двайсет и три хилядарки давам. Добра пара. Съвсем ще оголея.
— Я го разкарай — каза рибката. — И на мен ми е неприятно.
— Видяхте ли — зарадва се Савич.
— Двайсет и четири хиляди!
— Виж какво — каза Савич. — Нека този човек незабавно се пръждоса у дома си. И помен да не остане от него. Не мога повече.
— Да изпълнявам ли? — попита рибката.
— Незабавно!
И човекът се завъртя във вихрушка и изчезна. Само каскетът му остана на паважа.