Ярви присви подозрително очи и изгледа възрастния воин:
– Ти кога стана такъв мъдрец?
– Винаги съм бил изключително проницателен, но ти беше заслепен от собственото си хитроумие.
– Често срещан недостатък при кралете. За късмет, достатъчно млад съм да се науча и на смирение.
– Хубаво, че поне един от двама ни е.
– А ти какво смяташ да правиш с остатъка от дните си? – попита Ярви.
– След като питаш, великият крал Удил ми предложи място в личната си стража.
– Ууу, каква чест! Прие ли?
– Отказах.
– Отказа?
– Честта е за глупаците, пък и имам чувството, че Удил ще се окаже от господарите, чиито хора мрат като мухи.
– От мъдър по-мъдър – каза Ярви.
– Доскоро мислех, че с живота ми е свършено. Сега, като го имам обратно, не виждам належаща нужда да му слагам преждевременен край. – Ярви погледна крадешком към Рълф и видя, че той прави същото. – Мислех си, че ти може да имаш нужда от другар по гребло.
– Аз ли?
– Има ли какво да се опре на един еднорък пастор и един попрехвърлил младостта разбойник?
С последен удар на чука нашийникът на сина на Анкран се отвори и момчето се надигна, примига смутено и потърка с пръсти шията си. Майка му го прегърна и го целуна по главата.
– Не съм сам – промърмори Ярви.
Рълф преметна ръка през раменете му и го стисна в смазваща прегръдка.
– Не и докато съм жив, приятелю.
Това беше знаменателно събитие.
Много от могъщите родове от най-отдалечените краища на Гетланд щяха да са ядосани, когато вестта за завръщането на крал Удил ги достигнеше едва след сватбата му, така лишавайки ги от възможността да получат признание за важността си, като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.
Без съмнение, всемогъщият върховен крал на своя висок трон в Скекенхаус и естествено, всезнаещата баба Вексен от лявата му страна щяха да са, меко казано, очаровани, както майка Гундринг отбеляза, когато научеха, вестта. Но майката на Ярви заяви, че „гневът им е прах на вятъра за нея“. Лейтлин отново бе Златната кралица. Думата й беше хвърлен камък.
Статуите на боговете бяха украсени с гирлянди от първите пролетни цветя, сватбените подаръци бяха струпани на разноцветни купчини около Черния трон, хората прииждаха под купола на Залата на боговете, скупчени нагъсто като овце в зимна кошара, още и още, чак докато въздухът не стана спарен от дъха им. Благословената двойка изпяха един на друг обетите си за вярност пред богове и хора. Падащите отгоре снопове светлина палеха огньове по излъсканата броня на краля и зашеметяващите бижута на кралицата и хората ги аплодираха въодушевено, въпреки че според Ярви гласът на Удил не беше от най-певческите, а на майка му – още по-малко. След това Бриньолф занарежда монотонно една от най-протяжните и подробни благословии, на които беше ставала свидетел тази свята зала, а застаналата до него майка Гундринг, вкопчила ръка в жезъла си и превита на две от изтощение, едва сдържаше нетърпението си. Накрая всички камбани в града забиха тържествено.
О, радостен ден!
Как нямаше да е доволен Удил? Върна си Черния трон и получи най-добрата жена, за която един мъж можеше да мечтае, жена, ухажвана от самия върховен крал. Как да не била очарована Лейтлин? Инкрустираният със скъпоценни камъни ключ от хазната отново висеше на шията й, а проповедниците на Единствен бог бяха извлечени от монетния й двор и бичувани през цял Торлби на пътя към доковете. Как можеха да не ликуват хората от Гетланд? Имаха железен крал и златна кралица, владетели, на които да могат да се доверят и с които да се гордеят. Владетели без певчески способности, вярно, но с по две здрави ръце всеки.
Въпреки цялото веселие – или може би именно заради него – Ярви не изпита от сватбата на майка си повече радост отколкото от погребението на баща си. От тази церемония поне успя да се измъкне преди края. Ако някой въобще го беше видял да се измъква от залата, с нищо не показа, че е натъжен от липсата му.
Времето навън подхождаше повече на настроението му от ухаещата на цветя атмосфера вътре. Духаше вятър търсач в този ден откъм сивото море. Виеше – мокър и солен – в бойниците, пронизваше го до кости, докато изкачваше издълбаните от крака каменни стъпала и вървеше по празните пътеки на крепостната стена.
Видя я отдалеч. Стоеше на покрива на Залата на боговете, облечена в прекалено тънки за такъв студ и залепнали по нея от дъжда дрехи и развяна от яростните напори на вятъра коса. Видя я навреме. Можеше да отмине и да намери друго място, откъдето да гледа намръщен в небето. Но краката му го понесоха към нея.