– Помня нощта, в която се роди. – Тонът на Одем беше равен и леденостуден като повърхността на замръзнало езеро. – Баща ти се гневи на боговете за това, дето имаш вместо ръка. Но мен ти винаги успяваше да разсмееш. Според мен от теб щеше да излезе чудесен шут. – Той повдигна вежди и въздъхна. – Но нима дъщеря ми заслужава еднорък слабак за съпруг? Нима Гетланд заслужава полукрал? Саката кукла на конци в ръката на майка си? Не, племеннико, аз... не мисля... така.
Киймдал сграбчи Ярви за ръката, придърпа го зад гърба си и извади с рязко движение меча си:
– Стой зад мен, кра...
Кръвта плисна в лицето на Ярви и го заслепи.
Киймдал се свлече на колене, изхърка, задави се, стисна гърлото си и между пръстите му плъзнаха червени струйки. Ярви извърна глава настрани и видя смръщеното лице на Хюрик. В ръката му имаше нож, целия почервенял от кръвта на Киймдал. Той пусна ризницата на Ярви и тя се свлече със звън на пода.
– Трябва да постъпим както е най-добре за Гетланд – каза Одем. – Убий го.
Ярви залитна заднешком и зяпна с широко отворена уста, когато Хюрик го сграбчи за предницата на наметалото. Чу се звън и тежката златна катарама на бащиното наметало се откопча. Ярви полетя назад.
Парапетът го блъсна в сгъвката на коленете, дъхът изсвистя от гърлото му и той се преметна заднешком.
Скала, вода и небе се завъртяха стремително и кралят на Гетланд полетя надолу. Водата го блъсна, както чукът удря наковалня.
И майка Море го пое в студената си прегръдка.
Врагът
Ярви се опомни в тъмнина. Балончета въздух шуртяха покрай лицето му. Започна да се мята и суче, да блъска с крака и ръце в борба за живот.
Боговете май все още имаха някакво предназначение за него, защото, когато изглеждаше, че гърдите му щяха да се пръснат, и той отвори уста да поеме дъх – или вода, без значение какво, – главата му изскочи на повърхността. Водните пръски го ослепиха, задави се и зарита бясно с крака, но водата го всмука отново и започна да го премята и върти.
Една вълна го захвърли върху скала и Ярви се вкопчи отчаяно в острите раковини и хлъзгавите зелени водорасли, с които беше обрасла, достатъчно дълго, преди да го всмуче обратно, за да успее да си поеме въздух. Пребори се с катарамата и успя да се отскубне от задушаващата прегръдка на колана, на който висеше мечът му. Краката му изгаряха от болка, докато риташе безмилостното море, но накрая успя да свали тежките като олово ботуши.
Събра всички сили и когато следващата вълна го повдигна, се задържа, треперещ от усилие, за тесен, обрасъл с полипи и миди скален ръб.
Осъзнаваше какъв невероятен късмет бе извадил, че е още жив, но в момента не се чувстваше късметлия.
Намираше се в протока от северната страна на крепостта – тясно пространство между две назъбени скални стени, срещу които напираха разпенените вълни, плискаха в тях, хапеха камъка и изпълваха въздуха с блестящи пръски. Ярви отлепи мокрите кичури коса от очите си и изплю малко солена вода. Двете му ръце, и здравата и сакатата, бяха надрани и щипеха.
Безразсъдното му решение да се отърве от ризницата му беше спасило живота, но дебело подплатеният жакет под нея сега беше подгизнал от морска вода и той започна да се бори с кожените ремъци, с които беше закопчан. Накрая успя да разкопчае катарамите, изхлузи жакета и се сгуши треперещ на скалата.
– Виждаш ли го?
Гласът дойде отгоре, толкова отблизо, че Ярви се залепи за хлъзгавата скала и прехапа език.
– Трябва да е мъртъв. – Друг глас. – Паднал е върху скалите. Майка Море със сигурност го е прибрала.
– Одем иска тялото.
– Одем да си го търси тогава.
– Или Хюрик. – Трети глас. – Той остави сакатия да падне.
– И на кого първо ще кажеш да скача във водата, на Одем, или на Хюрик?
Разнесе се смях.
– Горм е на път за насам. Нямаме време да претърсваме дъното за едноръки трупове.
– Връщаме се при корабите и казваме на крал Одем, че племенникът му вече краси дълбините...
Гласовете постепенно заглъхнаха.
„Крал Одем.“ Родният му чичо, човекът, когото обичаше като баща, винаги до него, винаги с блага дума на уста, съпричастна усмивка и здрава ръка, на която да се опре и която да го води. Собственото му семейство, неговата кръв! Здравата му ръка беше вкопчена в скалата, но Ярви стисна сакатата в треперещ от ярост юмрук. Бащиният гняв го връхлетя с такава сила, че почти го задуши. Но майка му казваше: „Никога се бери грижа за това, което вече е станало, само за онова, което тепърва ще става“.
Майка му.
Мисълта за нея го накара да простене жално. Златната кралица винаги знаеше какво трябва да се направи. Но как да стигне до нея? Корабите на Гетланд всеки момент щяха да отплават. Ванстерландци щяха да пристигнат съвсем скоро. Не му оставаше друго, освен да изчака падането на нощта. А после да намери път през границата, на юг към Торлби.