– Ха. – Майка Гундринг изви презрително устни и се изплю в огъня. – Веднъж издържиш ли изпита, ще ходиш там само да лекуваш счупени глави, когато играта им загрубее. Един ден ще носиш моя жезъл. – Тя кимна към подпрения на стената, заострен в долния край прът от елфически метал, покрит по цялата си дължина с поредица от вдлъбнатини и изпъкнали навън щифтове. – Един ден ще седиш до Черния трон и ще бъдеш отец Ярви.
– Отец Ярви. – Той се сгърчи неловко на ниското столче. – Нямам мъдростта за това. – Всъщност му липсваше смелост, но не намери кураж да го признае.
– Мъдростта идва с учене, принце мой.
Ярви вдигна лявото си подобие на ръка:
– Ами ръцете? Те порастват ли с учене?
– Може да ти липсва една ръка, но бог ти е дал по-рядко срещан дар.
– Хм – изсумтя той. – Хубав глас и певчески умения ли имаш предвид?
– Защо не? Но също така остър ум, състрадание и сила. Е, такава сила, с която се става велик пастор, не велик боец, но все пак. Докоснат си от баща Мир, Ярви. Не забравяй: силни мъже – много, мъдрите са малко.
– Ето защо от жените стават по-добри пастори.
– Те правят и по-добър чай, като цяло. – Гундринг сръбна от чашата, която като всяка вечер й бе донесъл, и отново кимна с одобрение. – Но ето че и правенето на чай е сред множеството ти дарби.
– Работа за герои, няма що. Ще ме ласкаеш ли по-малко, когато вече не съм принц, а пастор?
– Ще получаваш колкото ласкателство заслужаваш, а през останалото време – ритник по задника.
– Е, някои неща никога не се променят – въздъхна Ярви.
– А сега история.
Майка Гундринг свали една книга от рафта и камъните по златистия кожен гръб проблеснаха в зелено и червено.
– Сега? Трябва да ставам преди първите лъчи на майка Слънце, за да нахраня гълъбите ти. Надявах се да поспя малко преди това...
– Ще те оставя да се наспиш, когато издържиш изпита.
– Не, няма.
– Прав си. Няма. – Тя облиза пръст и древната хартия зашумоля, когато започна да прелиства страниците. – Кажи сега, принце мой, на колко части елфите разкъсаха бог?
– Четиристотин и девет. Четиристотинте малки богове, шестимата върховни богове, първата жена, първият мъж и Смърт, който пази Последната врата. Но не е ли по-скоро работа на молитвоплетеца отколкото на пастора да знае това?
Майка Гундринг цъкна с език:
– Работа на пастора е да знае всичко, защото само онова, което познаваш, можеш да контролираш. Назови шестимата върховни богове.
– Майка Море и баща Земя, майка Слънце и баща Луна, майка Война и...
Вратата се отвори с трясък и вятърът търсач влетя в стаята. Пламъците в огнището подскочиха в същия момент, в който и Ярви скочи на крака. Светлината им заблещука в стотиците стъклени буркани и бутилки по рафтовете. Фигурата на новодошлия изкачи тичешком стъпалата и сноповете провесени от тавана билки започнаха да се полюшват като тела под бесилката, докато той се провираше през тях.
Косата на чичото на Ярви, Одем, беше мокра от дъжда и залепнала за бледото му лице, а гърдите му се вдигаха и спускаха учестено. Вторачи се в Ярви с широко облещени очи, отвори уста, но не проговори. Не се искаше рядка дарба, за да разбереш, че раменете му не бяха превити под тежестта на добри новини.
– Какво има? – изграчи сподавено Ярви със свито на топка от страх гърло.
Чичо му се свлече на колене и опря длани в мърлявата слама на пода. Склони глава и изрече дрезгаво само две думи:
– Кралю мой.
Така Ярви разбра, че баща му и брат му бяха мъртви.
Дълг
Въобще не изглеждаха мъртви. Просто много бледи, положени по гръб върху хладните каменни плочи, в хладната стая, покрити до подмишниците с плащаници, върху които лъщяха извадени от ножниците мечовете им. Ярви имаше чувството, че всеки момент устните на брат му ще потрепнат и той ще се събуди. Че баща му ще отвори очи и погледът му, изпълнен с обичайното презрение, ще срещне неговия. Но това не стана. Това никога повече нямаше да стане.
Смърт беше отворил пред тях Последната врата, а от нея досега никой не се беше върнал.
– Как е станало?
Чу Ярви гласа на майка си откъм вратата. Както винаги, дори не потрепваше.
– Предателство, кралице моя – промърмори чичо Одем.
– Вече не съм кралица.
– Разбира се... съжалявам, Лейтлин.
Ярви протегна ръка и докосна леко рамото на баща си. Толкова студено. Замисли се кога последно го беше докосвал. Беше ли го докосвал някога въобще? Добре помнеше последния път, когато размениха нещо повече от дума. Беше преди месеци.
„Мъжът размахва коса и бойна секира – беше казал тогава баща му. – Мъжът тегли рало в полето и стяга възел на палубата. Но преди всичко мъжът удържа мястото си в бойния ред. Той стои рамо до рамо с онзи до него. Що за мъж е този, който не може да направи това?“