Триг се покашля шумно.
– ...и на останалите с дял от този славен кораб...
Триг закима одобрително.
– ...аз мисля за нас като за едно голямо задружно семейство! – Капитанът разпери ръце, сякаш да прегърне целия кораб, и вятърът развя провесените маншети на ризата й, придавайки й вид на огромна чудата птица, готвеща се за полет. – Аз съм глезещата ви баба, Триг и надзирателите му са добрите мили чичовци, а вие сте непослушните дечица. Заедно ние се изправяме срещу майка Море, най-коварния враг на всеки мореплавател! Вие, малки мои дечица, сте големи късметлии, защото снизхождение, великодушие и доброта са моите най-големи слабости. – Рълф се изхрачи шумно. – Повечето от вас ще проявят здрав разум и ще изберат да бъдат послушни, но... може би... – усмивката на Шадикшарам посърна и на мургавото й лице се изписа престорена гримаса на разочарование – неколцина непослушни бунтари ще си помислят, че могат да правят каквото си поискат.
Триг изръмжа сърдито.
– Че могат да обърнат гръб на любящото си семейство. Да изоставят братята и сестрите си. Да напуснат това задружно семейство в някое пристанище. – Тя прокара пръст по тънкия белег на бузата си и оголи зъби. – Вероятно дори да вдигнат предателска ръка над грижовните си предани родители.
Триг пое шумно въздух през стиснати зъби в престорен ужас.
– В случай че някой дявол ви втълпи подобни мисли... – капитанът се наведе към палубата. – Искам да си спомните за последния, който се опита. – Когато се изправи, държеше дебелата верига и я дръпна яростно. Мърлявият търкач на палубата полетя с писък назад и се стовари на кълбо от дрипи, ръце, крака и коса. – Не искам това неблагодарно създание да припарва до острие, никога! – Тя стъпи на гърба му. – Дори до нож за хранене, ножче за рязане на нокти, до рибарска кука дори! – Тръгна по гърба му и въпреки високите токове на ботушите и предизвикателния терен под тях, нито за миг не наруши наперената си походка. – Той е нищо, чувате ли какво ви казвам?
– Проклетата кучка – промърмори Рълф, когато капитанът скочи ловко от тила на окаяния просяк.
Ярви проследи с поглед злощастния търкач на палубата, който се надигна отново на четири крака, изтри кръвта от устата си, придърпа дървеното трупче и без да издаде и звук, се върна към обичайното си занимание. Само за миг вдигна поглед към отдалечаващата се с гръб към него Шадикшарам и очите му просветнаха яростни и диви през сплъстената коса пред лицето му.
– А сега! – викна Шадикшарам, докато изкачваше тичешком стълбата към покрива на пристройката на кърмата, после спря, за да размърда чевръсто накичените си с пръстени пръсти. – На юг към Торлби, мъничките ми! Чакат ни печалби! Ъъъ, Анкран?
– Капитане? – Анкран се поклони толкова ниско, че почти заби нос в палубата.
– Донеси ми вино, ожаднях от цялото това плямпане.
– Чухте баба си! – изрева Триг и размота бича.
Разнесоха се тропот, викове и скърцане на въжета, когато неколцината свободни моряци на борда разкачиха „Южен вятър“ от дока, за напускане пристанището на Вулсгард.
– А сега какво? – промърмори Ярви.
Рълф изсумтя намусено при тази проява на невежество.
– Сега ли? – Джоуд плю в шепи и намести длани на излъсканото дърво на греблото. – Сега гребем.
Тегли
Съвсем скоро Ярви съжаляваше, че не бе останал в избата на търговеца на плът.
– Тегли.
Тежките стъпки на Триг отмерваха безмилостен ритъм, докато крачеше по пътеката между пейките с навит в месестия си юмрук бич. Очите му шареха в търсене на роба, който се нуждае от окуражението му, боботещият му глас сечеше безцеремонно на равни интервали.
– Тегли.
Не беше изненада, че сакатата ръка на Ярви се оказа по-зле пригодена за теглене на тежко гребло, отколкото за държане на щит. В сравнение с Триг мастър Хъннан беше просто грижовна бавачка. Отговорът му за всеки проблем беше бичът, но когато се убеди, че от него пръсти не порастват, той върза кривата лява китка на Ярви за греблото със здрави прежулящи кожени ремъци.
– Тегли.
С всяко следващо непосилно изтегляне на дръжката на това противно гребло раменете и гърбът на Ярви изгаряха от болка, ставаше все по-зле и по-зле. Въпреки че преметнатата през пейката кожа се беше протрила до дебелината на фина коприна, а дървото на дръжката лъщеше матово и съвършено гладко благодарение на дланите на безбройните му предшественици, всяко следващо опъване оставяше задника му по-протрит и добавяше нов мехур по ръцете. С всяко следващо потапяне на греблото резките от бича по гърба, ожуленото от ботушите на надзирателите и бавно зарастващите рани от изгорено по шията му щипеха все по-свирепо от солта на морето и на потта му.