О, богове, как само мразеше тази ризница. Как мразеше мастър Хъннан, оръжейника, който в продължение на години беше негов пръв мъчител. Как ненавиждаше мечове и щитове, каква омраза питаеше към тренировъчния квадрат и всичките воини, които се чувстваха като у дома си в него. Но от всичко най-много ненавиждаше собственото си жалко подобие на ръка, заради което никога нямаше да бъде един от тях.
– Внимавай с краката, кралю мой – прошепна Одем.
– Краката са най-малкият ми проблем – сопна се Ярви. – От тях поне имам два.
От три години почти не беше хващал меч. Беше прекарвал цялото си време в стаята на майка Гундринг, изучавайки употребата на билки и езиците на хората от всевъзможни далечни земи. Учеше имената на малките богове и наблягаше усърдно върху краснописа. А докато той се беше учил как да лекува рани, тези момчета – тези мъже, осъзна той и в гърлото му се надигна неприятно чувство – бяха влагали всичкото си старание в ученето на това как да ги причиняват.
Одем го плесна окуражително по рамото и Ярви почти падна по очи.
– Дръж щита вдигнат пред себе си. Чакай удобен момент.
Ярви едва не прихна. Ако трябваше да чакат удобен за него момент, щяха да са тук, докато приливът не ги издави. Щитът беше привързан за кльощавата му ръка с отчайващо по размерите си кълбо от ремъци и палецът му и кривото чуканче на показалеца стискаха колкото могат дръжката. Само напрежението от това да не изпусне проклетото нещо караше ръката му да изгаря от болка чак до рамото.
– Кралят отсъства от тренировките в квадрата в последно време – провикна се мастър Хъннан и завъртя език из устата си, все едно думите горчаха. – Затова днес по-кротко.
– Ще се опитам да не го нараня зле! – провикна се Ярви.
Чу се смях, но на Ярви му се стори, че долови в него известна доза присмех и презрение. В подобни занимания шегите са жалък заместител на големите мускули и здрава лява ръка. Погледна Киймдал в очите и видя увереност. Опита да си внуши, че силни мъже има колкото искаш, мъдрите са малко, но дори в собствената му глава мисълта прозвуча абсурдно.
Мастър Хъннан не се усмихна. Никоя шега не беше достатъчно забавна, никое дете достатъчно очарователно и никоя жена достатъчно красива, че да разчупят тези, сякаш изковани от желязо устни. Той просто го изгледа с онзи вторачен, пълен с мълчаливо презрение поглед, с който, без значение принц или крал, винаги го удостояваше.
– Начало! – кресна той.
Ако бързината беше проява на милост, това се оказа най-милостивият двубой.
Първият удар се стовари върху щита на Ярви, изтръгна дръжката от ръката му, ръбът се вряза в устата му и той залитна заднешком. По чудо успя да избие втория и дървеният меч се отплесна от рамото му и ръката му изтръпна. Третият обаче дори не видя, просто усети остра болка в глезена, когато краката му се отлепиха от земята. Миг по-късно се сгромоляса по гръб и дъхът му изсвистя от гърдите като от скъсан ковашки мех.
За момент остана така, мигайки на парцали към небето. Все още се носеха легендите за несравнимите умения на чичо му Удил в тренировъчния квадрат. А сега и тези за неговото представяне щяха да останат задълго в устите на хората. За беда по съвсем различни причини.
Киймдал заби меча в пясъка и подаде на Ярви ръка:
– Кралю мой.
Беше много по-добре прикрита отпреди и едва загатната, но ехидната усмивка на устните му не убягна на Ярви.
– Станал си по-добър – призна през зъби той, докато измъкваше сакатата си ръка от ремъците на щита.
Подаде я и Киймдал нямаше друг избор, освен да я хване, за да му помогне да стане.
– Ти също, кралю мой.
Ярви забеляза погнусата в очите на Киймдал, когато докосна уродливия израстък, и се погрижи да го погъделичка с чуканчето на показалеца по дланта, преди да е успял да я пусне. Долна закачка, спор нямаше, но слабият се радва на дребни победи.
– Станал съм още по-нескопосан – промърмори под нос Ярви, докато Киймдал се отдалечаваше към групата на останалите воини. – Да не повярваш, че е възможно.
Сред по-младите ученици около квадрата зърна момичешко лице. Беше на около тринайсет, със святкащи свирепо очи и тъмна коса, която вятърът размяташе през острите черти на лицето й. Сигурно трябваше да е признателен на Хъннан, че не избра нея да го натупа пред всички. А може би това щеше да е следваща му стъпка в дългата процесия от унижения, които беше предвидил за него.