Выбрать главу

– Може би имаше средно положение между това да оставиш Горм да ни убие и да му продадеш родната ни земя.

– Напоследък това средно положение е все по-трудно откриваемо – просъска през зъби Ярви.

– Открай време е, но именно там е мястото на краля. Ще си платим за това, така мисля аз.

– Виждам, че си много пъргав с въпросите, Нищо, но с отговорите никакъв те няма. Нима не даде клетва да ми помогнеш?

Нищо присви очи насреща му. Вятърът размяташе посивели кичури коса през белязаното му от битки лице.

– Дадох клетва и смятам да я изпълня или да умра – каза накрая.

– Хубаво. – Ярви му обърна гръб. – Надявам се да не се отметнеш от думата си.

Под мостика гребците лееха пот, скърцаха със зъби и ръмжаха в такт с греблата. Надзирателят крачеше между пейките с ръце на гърба и навит в юмрук бич. Също като Триг на „Южен вятър“. Ярви добре помнеше паренето в мускулите, горещата болка от бича по гърба.

Но колкото повече приближаваше Черния трон, толкова повече тежеше клетвата му, толкова повече губеше търпение.

„Все някой трябва да гребе.“

– Ускори темпото – изръмжа на надзирателя.

Къщата на врага

Сюмаел скочи на кея и се запровира през тълпата към масата на отговорничката за доковете на Торлби, от двете страни на която стояха на стража воини. Ярви я последва надолу по спуснатия от борда трап, с далеч по-малко пъргавина и напереност в походката. Стъпи на земята в собственото си кралство, уви, скрил лице в качулката си и с наведени към земята очи. Останалите го последваха.

– Казвам се Шадикшарам – каза Сюмаел и подхвърли небрежно пергамента на масата. – Имам търговски лиценз от върховния крал, подпечатан с руните на самата баба Вексен.

Бяха изчакали да дойде редът на най-младата отговорничка зад масата с надеждата да ги пусне без много въпроси. Вместо това тя се взира в пергамента достатъчно дълго, че да изправи всички на нокти, като през цялото време не спираше да върти с пръсти двата ключа на шията си, единия от собственото й домакинство, втория – от броителницата на доковете. Ярви усети стомахът му да се надига от притеснение, когато забеляза в единия ъгъл на пергамента засъхнало петно кръв – кръвта на законния собственик на документа, пролята от собствената му ръка. Накрая жената вдигна очи към Сюмаел и изрече думите, които най-много се бояха да чуят:

– Ти не си Шадикшарам. – Един от стражите намести ръка върху дръжката на копието си, а Нищо приплъзна палеца в колана си по-близо до дръжката на меча. Ярви имаше чувството, че ще повърне. Така ли щеше да свърши всичко? С малка грозна схватка на доковете? – Често съм я виждала да акостира тук, обикновено пияна...

Сюмаел стовари с всичка сила юмрук на масата и кресна в лицето на жената, която подскочи от страх и се дръпна боязливо назад:

– Говориш за майка ми Ебдел Арик Шадикшарам и ще говориш за нея с повече уважение! Тя мина през Пос­ледната врата. Удави се в ледените води на севера. – Гласът й потрепери и тя избърса една сълза с опакото на ръката си. – Остави търговията си на мен, любящата й дъщеря, Сюмаел Шадикшарам. – Сюмаел грабна от масата лиценза и кресна отново в лицето на жената, опръсквайки с плюнки нея, Ярви и двамата стражи отстрани. – Идвам по работа при кралица Лейтлин!

– Тя вече не е крали...

– Знаеш за кого говоря! Къде е Лейтлин?

– Обикновено е в броителницата си...

– Отивам да говоря с нея! – Сюмаел се врътна безцеремонно и тръгна по кея.

– Може да не приема посетители... – промърмори едва-едва отговорничката за доковете след нея.

Ярви и останалите последваха Сюмаел, а сестра Ауд потупа мимоходом масата:

– Нищо лично, тя с всички се държи така.

– Майсторски изиграно – каза Ярви, когато настиг­на Сюмаел и двамата закрачиха един до друг между провесени от сергиите риби и крещящи рибари, предлагащи сутрешния си улов. – Какво щяхме да правим без теб?

– За малко да се подмокря – изсъска тя. – Върви ли някой след нас?

– Дори не гледат.

Отговорничката за доковете беше заета да си го изкарва на следващия новопристигнал пред масата й.

Най-после у дома, а Ярви се чувстваше като чужденец. Освен това всичко изглеждаше някак по-малко, отколкото го помнеше. Някогашното оживление се беше стопило, имаше празни стоянки за кораби по кейовете, празни сергии и пустеещи къщи. Всеки път, когато зърваше познато лице, сърцето му спираше, чувстваше се като крадец, минаващ покрай местопрестъплението си. Прегърби рамене и наведе още повече глава. Въпреки студа гърбът му беше плувнал в пот.

Ако някой го разпознаеше, вестта до крал Одем нямаше да закъснее, а той нямаше да се забави да приключи започнатото на върха на кулата в Амвенд.