– Това са, значи, погребалните могили на предците ти?
Нищо се взираше през чорлавите кичури коса пред лицето си на север в пустия плаж и редицата покрити с трева могили. Най-близката беше само на няколко месеца, ако се съдеше по рядката трева, покарала по голите й склонове.
– На убития ми баща Утрик. – Ярви стисна зъби. – На удавения ми чичо Удил и останалите крале на Гетланд от незапомнени времена.
Нищо се почеса по обраслата си с прошарена брада буза:
– Пред тях ли даде клетва?
– Както ти своята пред мен.
– Няма страшно. – Докато се провираха през тълпата пред портата на външната стена на града, Нищо се усмихна с онази негова налудничава усмивка, която така плашеше Ярви. – Плътта забравя, стоманата – никога.
Оказа се, че сестра Ауд познава улиците на Торлби по-добре от Ярви, родения и израснал там. Кралят на тези земи. Поведе ги по тесните криволичещи нагоре по стръмния склон улички. Къщите – високи и тесни – бяха сбутани покрай стърчащите скали на хълма – костите на Гетланд, пробили плътта на града. Минаха по мостове над бързи потоци, от които роби пълнеха стомни, които да отнесат в къщите на богатите си господари. Накрая тя ги преведе през дълъг тесен площад, току пред стената на крепостта, в която Ярви бе роден и израснал, ежедневно унижаван, учил за пастор, после открил, че вместо това трябва да е крал.
– Това е къщата – каза сестра Ауд.
Беше най-обикновена къща, покрай която Ярви бе минавал стотици пъти.
– Защо ще държи пасторът на Горм къща в Торлби?
– Майка Скаер казва, че добрият пастор познава дома на врага си по-добре от своя.
– Явно също като майка Гундринг майка Скаер е извор на мъдрости.
Сестра Ауд завъртя ключа в ключалката:
– Около тях се върти целият Събор.
– Вземи Джоуд със себе си – каза тихо Ярви, придръпвайки Сюмаел настрана. – Иди в броителницата на майка ми и говори с нея. – С малко късмет по това време Хюрик щеше да е при тренировъчния квадрат.
– И да й кажа какво? – попита Сюмаел. – Че мъртвият й син я търси?
– А също, че най-после се е научил да си закопчава наметалото както трябва. Доведи я тук.
– Ами ако не ми повярва?
Лицето на майка му изплува в спомените на Ярви, надвесено сърдито отгоре както обикновено. Много вероятно, реши той, щеше да се усъмни.
– В такъв случай ще трябва да измислим нещо друго.
– Ами ако не ми повярва и заповяда да ме убият за наглостта ми?
Ярви се замисли.
– В такъв случай аз ще трябва да измисля нещо друго.
– Кой от вас е вечно спохождан от лош късмет? – понесе се над площада нечий звънлив глас. Пред една новопостроена сграда с величествени колони от бял мрамор на фасадата стоеше проповедник. Беше облечен в роба от небелено платно, разперил широко ръце пред събралата се отпред тълпа и крещеше: – Чии молитви към многото богове остават нечути?
– Моите са нечути от толкова отдавна, че спрях да ги отправям – промърмори под нос Рълф.
– Нищо чудно! – извика проповедникът. – Защото няма много богове, има само един! Всичката мощ на елфите не успяха да я разкъсат! И днес ръцете на Единствен бог и вратите на храма й са широко отворени за всички ви!
– Храм? – извърна се намръщен Ярви. – Майка ми построи това място за монетен двор. Щеше да сече монети със своя лик и еднакво тегло.
Погледна слънцето със седем лъча на Единствен бог – бога на върховния крал, – което сега красеше фасадата над портала.
– Нейната утеха, нейните милост и закрила ви очакват! – изрева проповедникът. – Единственото, което тя иска в замяна, е да я обичате така, както тя вас!
Нищо се изплю на каменната настилка на площада:
– Какво общо имат боговете с обичта?
– Всичко се е променило – каза Ярви, оглеждайки се, после придърпа надолу качулката си.
– Нов крал. – Сюмаел подаде върха на езика си през цепката на устната си. – Нови порядки.
Големи залози
Ярви се сепна при шума от отварянето на външната врата. Стъпките в коридора го накараха да преглътне тежко. Вратата се отвори рязко и той направи крачка напред, но после застина, останал без дъх...
Двама роби наведоха глави под ниската врата и влязоха в стаята. Ръцете им бяха на дръжките на мечовете. Бяха широкоплещести инглингци със сребърни нашийници. Нищо се наежи и острието на меча му проблесна наполовина изтеглено от ножницата.
– Не! – спря го Ярви.
Познаваше ги. Роби на майка му.
В този момент собственичката им влезе в стаята, следвана по петите от Сюмаел.
Не се беше променила.
Висока, със строго лице, златистата й коса пригладена с помада и навита на безупречни лъщящи къдрици. Носеше по-малко бижута отпреди, но по-големи. Ключът на кралицата от хазната на Гетланд беше изчезнал от огърлицата й и на него висеше друг, по-малък и инкрустиран с тъмночервени, наподобяващи капки кръв рубини.