Устните на майка му се разтеглиха в усмивка и той се замисли дали някога я беше виждал да го гледа с възхищение.
– Брат ти може и да получи от боговете всичките пръсти на ръцете си, но за теб те запазиха целия разум и находчивост. Станал си много хитър и прозорлив, Ярви.
Явно съпричастието, използвано намясто, е смъртоносно оръжие.
– Годините обучение за пастор не са били пропилени. Независимо от това малко помощ от някого, на когото Одем има доверие, ще повиши шансовете ни. Може да поговорим с майка Гундринг...
– Не. Тя е пасторът на Одем.
– Тя е моят пастор.
Майка му поклати глава:
– В най-добрия случай лоялността й ще е раздвоена. Кой знае къде ще види всеобщото благо? Имаме достатъчно други неща, които може да се объркат.
– Но и отплатата е голяма. Високите залози означават големи рискове.
– Самата истина. – Тя стана, оправи полите си и го погледна учудено. – Кога любимият ми син стана комарджия?
– Когато чичо му го хвърли в морето и открадна престола му.
– Той те подцени, Ярви. Аз също. Но сега се радвам да се поуча от грешката си. – Усмивката й изчезна. – А той ще плати за своята с кръв – добави с леден тон. – Изпрати птица на Гром-гил-Горм, малка сестро. Кажи му, че трепетно очакваме пристигането му.
Сестра Ауд се поклони ниско:
– Разбира се, кралице моя, но... направя ли това, няма връщане назад.
– Питай господарката си – подсмихна се горчиво майката на Ярви. – Аз не съм човек, който се отмята от думата си. – Пресегна се през масата и постави силна длан върху сакатата ръка на Ярви. – Синът ми също.
Тъмнина
– Това е огромен риск – прошепна Рълф и гласът му бързо заглъхна в тъмнината.
– Целият живот е риск – отвърна Нищо. – Всичко от раждането нататък.
– Въпреки това човек може да избира дали да хукне гол с крясък на уста към Последната врата, или да запристъпя предпазливо в обратната посока.
– Без значение Смърт ще ни преведе оттам до един – каза Нищо. – И аз предпочитам, когато дойде времето ми, да я погледна в очите.
– А аз мога ли да предпочета в това време да съм другаде?
– Стига вече, вие двамата! – изсъска им Ярви. – Джавкате се като две стари кучета за последния кокал!
– Е, не може всички да се държим като крале – отвърна Рълф, без да крие иронията.
Може би, когато си гледал някой всеки ден да клечи до теб над кофата, не е лесно да си представиш, че същият седи между богове и хора.
Болтовете изскърцаха от трупаната с години ръжда и сред посипалия се отгоре облак прахоляк решетката се отвори. Един от инглингците на майка му стоеше приведен под арката и ги гледаше смръщено отгоре.
– Видя ли те някой? – попита Ярви.
Робът поклати глава, обърна се и тръгна нагоре по тясното стълбище, все така навел глава под ниския таван. Ярви се замисли дали можеше да му има доверие. Майка му смяташе така. От друга страна, тя се доверяваше и на Хюрик. Ярви вече беше надраснал детинската заблуда, че родителите знаят всичко.
Всъщност през последните няколко месеца беше надраснал всякакви заблуди.
Стълбището ги отведе до огромна пещера. Ръбестият скален таван беше целият назъбен с остри варовикови шипове, от върховете на които проблясваха на светлината на факлите водни капчици.
– Под крепостта ли сме? – попита Рълф, извърнал нагоре тревожен поглед, очевидно притеснен от мисълта за огромното количество скала над главата му.
– Целият хълм е прорязан от проходи – отвърна Ярви. – С древни, строени от елфите тунели и нови, прокопани от хората изби. Има скрити врати, тайни процепи за наблюдение. Някои от кралете, както и всички от пасторите, понякога трябва да се придвижват незабелязани. Но никой не познава тези проходи като мен. Прекарал съм половината си детство в тъмнината им. Тук се криех от баща ми и брат ми. По тях пълзях от едно усамотено място до друго. Виждах, без да ме виждат, и си представях, че съм част от видяното. Преструвах се, че имам живот, в който не съм отритнат от всички.
– Тъжна история – промърмори Нищо.
– Направо жалка. – Ярви си припомни срамните моменти от детството си. Как хлипаше в тъмнината и се надяваше, че някой ще дойде и ще го намери, същевременно знаейки, че никой не го е грижа толкова, че да тръгне да го търси. Поклати глава отвратен от някогашната си слабост. – Но все още може да свърши с щастлив край.
– Възможно е. – Нищо плъзна ръка по стената отстрани. Елфическият камък беше на хиляди години, но беше съвършено гладък, сякаш бе реден вчера. – Оттук хората на майка ти могат да влязат в крепостта незабелязано.