– Докато воините на Одем излизат навън, за да се изправят срещу Гром-гил-Горм.
Инглингът ги спря с вдигане на ръка.
Проходът свършваше в средата на овална отвесна шахта. Високо горе свършваше със светъл кръгъл отвор, дълбоко долу блещукаше повърхността на вода. Покрай стената нагоре се виеха стъпала, толкова тесни, че Ярви трябваше да върви настрани, опрял гръб в гладкия елфически камък, с върхове на ботушите, стърчащи над ръбовете им, и бликаща от челото пот. На половината път до върха нещо изсвистя отгоре и той примижа стреснато при вида на прелитащия покрай главата му предмет. И ако Рълф не го беше хванал за ръката, сигурно щеше да го последва надолу.
– Няма да е справедливо едно дървено ведро да сложи преждевременен край на царуването ти.
Въпросното ведро изпляска във водата дълбоко долу и Ярви въздъхна с облекчение. Последното, което му трябваше сега, бе поредно падане в студена вода.
Наоколо, усилени от затвореното пространство, прокънтяха женски гласове:
– ...тя продължава да отказва.
– А ти ще искаш ли да се ожениш за онази дърта останка от човек, след като си била жена на мъж като Утрик?
– Тя какво иска, не е от значение. Ако кралят седи между богове и хора, то върховният крал седи между богове и крале. Никой не може да му отказва вечно...
Продължиха нагоре. Още мрак, още шумове от стъпки, още болезнени спомени. Гладките елфически стени се смениха с груби, иззидани от човешка ръка, чийто камък изгледаше древен, но всъщност беше с хиляди години по-млад от този на тунелите отдолу. Дневната светлина заблещука през решетки на тавана.
– Колко мъже успя да купи кралицата? – попита Рълф.
– Трийсет и трима – отвърна инглингът през рамо. – Досега.
– Свестни мъже?
– Мъже. – Инглингът сви рамене. – Ще убият или ще умрат, всеки с късмета си.
– А за колко такива Одем може да каже същото? – попита Нищо.
– Много – каза инглингът.
– Това са сигурно едва четвърт от тях.
Ярви се надигна на пръсти да погледне през една от решетките и замижа срещу ярката светлина.
Днес тренировъчният квадрат беше очертан в двора на крепостта, а за един ъгъл му служеше вековният кедър. Воините упражняваха защита с щитове. Едни сформираха стена, други – клин, с който се врязваха в нея. Слънцето бляскаше в стоманата на оръжията, те дрънчаха в дървото на щитовете, краката на мъжете съскаха по каменната настилка. Заповедите на мастър Хъннан кънтяха в студения въздух. Крещеше на мъжете да скопчат щитове, да не отлепят рамо от това на човека до тях в стената, да се снишат зад тях и да натискат напред – точно както някога крещеше в ушите на Ярви почти без ефект.
– Това са много мъже – отбеляза Нищо с типичната си склонност да омаловажава фактите.
– Добре обучени, калени в битките и на своя земя – добави Рълф.
– Моя земя – изръмжа през скърцащи зъби Ярви. Поведе ги отново напред стъпка по стъпка, камък по камък, позната гледка след позната гледка. – Виждаш ли това?
Той придърпа Рълф към себе си, притиснати към поредната тясна решетка, откъдето се виждаше самата крепост. Дебелите, обковани с железни шипове порти бяха отворени и от двете им страни стояха на пост стражи. В тъмнината на сводестия таван на тунела зад тях се виждаше ясно блясъкът на лъскав червеникав метал.
– Пищящата порта – каза му той.
– Откъде това име? – попита Рълф. – Да не е заради писъците на ужас, които ще нададем, когато планът ни се обърка?
– Забрави за името. Бронзовата плоча се спуска отгоре и запечатва крепостта. Шестима пастори са правили механизма й. Всичко се държи на един-единствен сребърен щифт. Винаги е охраняван, но до стаята, в която е механизмът, води таен проход. Когато настъпи моментът, аз и Нищо ще поведем една дузина мъже и ще я превземем. През това време ти ще си със стрелците на покрива, откъдето ще направите на игленици стражите на чичо ми.
– Безсъмнено ще станат прекрасни игленици от тях.
– И когато назрее моментът, издърпваме щифта, бронзовата плоча пада и затваря Одем в капана.
Ярви си представи ужаса на лицето на Одем, когато види плочата да пада, и не за пръв път му се прииска нещата да са така лесни на дела, както и на думи.
– Одем е в капан, да... – Очите на Нищо проблеснаха в мрака. – Но и ние сме в него.
Победоносни викове откъм двора оповестиха края на последното упражнение в квадрата. Едната половина победители, другата с наведени глави.
Ярви кимна към роба на майка му: