Да коленичат пред върховния крал и да станат негови роби.
– Враните ти летят бързо, сестро Ауд – каза Ярви.
– Казах ти, че е така, кралю мой.
Ярви потрепери, като я чу да го казва. Все още му звучеше като шега. И щеше да е шега, докато Одем не паднеше мъртъв. Огледа лицата на другарите си по гребло. Сюмаел и Джоуд – всеки със собствения си страх. Жадната налудничава усмивка на Нищо и излъсканият му меч бяха извадени на показ.
– Това е моята битка – каза Ярви. – Ако решите да си вървите, няма да ви виня.
– Аз и стоманата в ръката ми принадлежим на твоята кауза. – Нищо избърса с върха на палеца си някакво петънце от острието. – Единствената врата, която ще ме спре, е Последната.
Ярви кимна и потупа със здравата си ръка рамото му:
– Няма да се преструвам, че разбирам предаността ти, но съм благодарен да я получа.
Останалите не бързаха да се присъединят към каузата му.
– Ще излъжа, ако кажа, че шансовете ни за успех не ме притесняват – каза Рълф.
– Притесняваха те и на границата – каза му Нищо, – но денят свърши с изгаряне на труповете на враговете ни.
– И на приятеля ни. А също с пленяването ни от тълпа гневни ванстерландци. В този ти план също има гневни ванстерландци и ако той се провали, съмнявам се, че ще се отървем живи и здрави, независимо колко пъргав език има младият крал.
Ярви постави усуканата длан на лявата си ръка върху дръжката на меча на Шадикшарам:
– В такъв случай стоманата ни трябва да говори вместо нас.
– Лесно е да се каже, преди да бъдат извадени мечовете. – Сюмаел погледна смръщено към Джоуд. – Мисля, че е по-добре да сме на път на юг, преди те да заговорят.
Джоуд погледна към Ярви, после пак към Сюмаел и едрите му рамене увиснаха.
„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент, но никога не го пропуска.“
– Имаш благословията ми да си вървиш – каза му Ярви, – но ако можех да избирам, бих избрал да си до мен. Заедно оцеляхме на „Южен вятър“. Заедно избягахме от него. Заедно понесохме трудностите в снеговете и каквото дойде след тях. Ще успеем и сега. Заедно. Само още едно загребване, рамо до рамо.
Сюмаел примига невярващо към Джоуд, после се надвеси към него:
– Ти не си воин, не си крал. Ти си хлебар.
Джоуд изгледа Ярви с крайчеца на окото си и въздъхна дълбоко:
– И гребец.
– Не по избор.
– Няма много важни неща в този живот, дето да са по избор. Що за гребец изоставя другарите си по гребло?
– Това не е наша битка – изсъска нетърпеливо Сюмаел.
– Битката на моя приятел е моя битка – сви рамене Джоуд.
– Ами най-сладката вода на света?
– По-късно ще е все така сладка. Може би дори още по-сладка. – Джоуд се усмихна вяло на Ярви. – Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.
– Накрая май всички ще се жалваме. – Сюмаел пристъпи към Ярви. Тъмните й очи бяха приковани в неговите. Тя посегна към него и той усети дъхът му да секва. – Йорв, моля те...
– Името ми е Ярви.
И въпреки че го заболя, когато го направи, той я погледна в очите с най-непреклонния поглед, на който бе способен, точно както би направила майка му. Искаше му се да хване ръката й. Да я държи в своята както в снега. Да се остави да бъде поведен от нея към Първия сред градовете, където да е отново Йорв. Проклет да е Черният трон!
Искаше да хване ръката й, но не можеше да си позволи подобна слабост. За нищо на света. Беше дал клетва и имаше нужда от другарите си по гребло. Нуждаеше се от Джоуд. Нуждаеше се и от нея.
– Ами ти, Рълф? – попита.
Рълф размърда челюст, изви език и се изплю през прозореца.
– Когато хлебарите тръгват на битка, какво остава за воините? – Широкото му лице се разтегна в усмивка. – Лъкът ми е твой.
Сюмаел отпусна ръка и се вторачи в пода. Сцепената й устна се изви в горчива гримаса:
– Майка Война печели, значи. Какво мога да направя аз?
– Нищо – отвърна Нищо.
Сделката на майка Война
Гълъбарникът си беше все така на върха на една от най-високите кули на крепостта, все така покрит отвътре и отвън с трупани в продължение на стотици години слоеве курешки, и през множеството му прозорчета духаше леден вятър. По-студен от всякога.
– Проклятие, умирам от студ – промърмори Ярви.
– Искаш да кажеш, че никога не ти е било по-студено? – Сюмаел продължи да гледа през далекогледа си, стиснала устни.
– Знаеш, че не е така.
И двамата помнеха убийствения преход през необятния лед. Но тогава помежду им имаше искрица, която успяваше да ги стопли. Е, той беше успял да я угаси скоропостижно.
– Съжалявам – каза й, но думите излязоха от устата му с гневно ръмжене. Тя не отговори и той не се сдържа да не продължи нататък. – За онова, което ти каза майка ми... за това, че накарах Джоуд да остане... че не...