Тя стисна зъби и слепоочията й заиграха:
– Не мисля, че един крал трябва да се извинява.
Ярви замижа.
– Аз съм същият човек, който спеше до теб на палубата на „Южен вятър“. Същият, който вървя с теб през снега. Същият...
– Нима? – Тя най-после извърна поглед към него, но в очите й Ярви не видя топлота. – Там, над онзи хълм. – Сюмаел му подаде далекогледа. – Дим.
– Дим – изграчи един от гълъбите. – Дим.
Изгледа го подозрително. От клетките покрай стените гълъбите вторачиха в нея немигащи очи. Всички до един, с изключение на бронзовия орел, огромен и величествен, който ще да бе долетял с поредното предложение – или заповед – от баба Вексен за женитба до майката на Ярви. Птицата разроши с клюн пера и не ги удостои с поглед.
– Дим, дим, дим...
– Можеш ли да ги накараш да спрат? – попита Сюмаел.
– Просто повтарят части от посланията, които са научени да разнасят – отвърна Ярви. – Не се тревожи. Не разбират какво казват.
Но когато дузините очички се извърнаха едновременно да го погледнат, той се замисли дали всъщност не разбираха повече от него. Обърна се отново към прозореца, притисна далекогледа към окото си и огледа внимателно виещия се в небето стълб дим.
– Там има ферма.
Собственикът й беше сред кършещите ръце оплаквачи, дошли да изпратят баща му към погребалната могила. Ярви се опита да не мисли дали е бил във фермата си, когато Гром-гил-Горм я е навестил. А също, ако не той, кой е посрещнал ванстерландците и как е свършила за тях тази среща...
„Добрият пастор избира всеобщото благо – казваше майка Гундринг – и намира по-малкото зло.“ Един мъдър крал би направил същото, нали така?
Той отмести рязко далекогледа от горящата ферма и обходи неравния хоризонт. Забеляза проблясване на метал.
Воини. Идваха по северния път, изсипваха се през гънката между два хълма. Оттук изглеждаха така, сякаш се точеха бавно като зимата, и Ярви се улови, че е прехапал от нетърпение устни.
– Кралят на Гетланд – промърмори той. – Няма търпение да види армията на Ванстерланд в Торлби.
– Боговете забъркват странни гозби напоследък – каза Сюмаел.
Ярви вдигна очи към купола на тавана, към избелелите цветове на стенописа с изрисуваните като птици богове. Той-който-носи-посланието. Тя-която-развява-клоните. Тя-която-изрече-първата-дума и Тя-която-ще-изрече-последната. В средата, с червени криле и кървава усмивка беше майка Война.
– Рядко отправям молитви към теб, знам това – прошепна Ярви. – Баща Мир винаги ми е подхождал повече. Но днес те моля за победа. Върни ми Черния трон. Подложи ме на проверката си и видя, че съм готов. Не съм глупакът, който някога бях, нито страхливецът, нито детето. Аз съм законният крал на Гетланд.
Един от гълъбите избра точно този момент да изцвърка нова курешка и тя плясна на пода до Ярви. Отговорът на майка Война може би?
Той изскърца със зъби.
– Ако решиш да не ме направиш отново крал... ако днес избереш да ме отпратиш към Последната врата... поне ми позволи да изпълня клетвата си. – Стисна юмруци и кокалчетата му побеляха. – Дай ми смъртта на Одем. Дай ми мъст. Дай ми само толкова и пак ще съм доволен.
Не беше молитва за щедрост и милосърдие, на които учеха пасторите. В нея нямаше протегната, даваща или творяща ръка. Но даване и сътворение не означаваха нищо за майка Война. Тя взима, тя руши, прави вдовици. Интересува я само кръвта.
– Кралят трябва да умре – изсъска Ярви.
– Кралят трябва да умре! – изкрещя орелът, изправи се гордо, разпери криле и те изпълниха клетката, сякаш затъмниха целия гълъбарник. – Кралят трябва да умре!
– Време е – каза Ярви.
– Добре.
Гласът на Нищо прозвуча металически през тесния отвесен процеп на шлема, който скриваше почти изцяло лицето му.
– Добре – отвърнаха в един глас двамата инглингци.
Единият въртеше огромната си секира с такава лекота, все едно тежеше колкото перце.
– Добре – промърмори Джоуд, но не изглеждаше никак въодушевен.
Очевидно не се чувстваше удобно накичен с взетото назаем бойно снаряжение, още по-неудобно може би от гледката на бойните си другари, приклекнали в тъмнината на тайния проход.
В интерес на истината, те не вдъхваха много доверие и на Ярви. Противна дружина представляваха приобщените към каузата му благодарение на златото на майка му. Всяка от земите около Разбито море – че и една-две по-далечни – беше дала своя принос под формата на най-отвратителните си синове. Сред тях имаше разбойници, главорези, пирати, дори затворници, част от които бяха татуирали на челата си престъпленията, за които бяха осъдени. Лицето на един с вечно сълзящо око беше цялото синьо от татуировки. Мъже без крал и чест. Мъже без съвест и кауза. Да не споменаваме трите свирепи жени шенд – препасани с остриета от глава до пети и с мускули, по-големи от тези на зидар, – които се забавляваха неимоверно, като оголваха изпилени до шипове зъби на всеки, осмелил се да ги погледне.