– Далеч не първият ми избор на хора, на които да доверя живота си – промърмори Рълф, докато старателно избягваше да ги погледне.
– А какво ще кажеш за каузата ни – промърмори на свой ред Джоуд, – щом всички свестни хора са на другата страна?
– Много начинания искат свестни хора. – Нищо размърда напред-назад шлема, за да го намести на главата си. – Убийството на крал не е сред тях.
– Това не е убийство – изръмжа Ярви. – И Одем не е истински крал.
– Шшш.
Сюмаел извъртя очи към тавана. Отгоре долитаха приглушени шумове. Викове, може би дрънчене на оръжия. Тихият, но непогрешим звук на паника.
– Разбрали са, че приятелите ни са пристигнали.
Ярви преглътна, за да потисне прилива на безпокойство:
– По местата.
Бяха преговорили плана си многократно. Рълф поведе една дузина умели стрелци. Всеки от двамата инглингци поведе по една дузина по проходите към тайни врати, водещи към двора на крепостта. Останалата дузина запълзя нагоре по витото стълбище след Ярви и Нищо. Към стаята над единствения изход от крепостта. Към Пищящата порта.
– Да бъдем разумни – прошепна Ярви, когато спря пред тайната врата. Гърлото му беше така свито, че едва успяваше да говори. – Хората вътре не са наши врагове...
– Днес са – прекъсна го Нищо. – Пък и майка Война мрази проявите на разум.
Той изкърти с ритник вратата и влетя вътре приведен под ниския горен праг.
– Проклятие! – изсъска Ярви и се втурна след него.
В стаята беше сумрачно – единствената светлина идваше от тесните прозорци – и беше огласена от тропота на крака в тунела на портата под нея. На масата седяха двама мъже. Единият се обърна през рамо и усмивката му посърна, когато видя Нищо с изваден в ръката меч.
– Кой си...
Стоманата проблесна, преминавайки през един от сноповете светлина от прозорците, и в следващия момент главата на мъжа се отдели от тялото му и се изтърколи в ъгъла на стаята. Направо смехотворна сцена според Ярви, шега, изиграна от пътуващи артисти по време на пролетния панаир, само дето този път не се разнесе детски смях. Нищо пристъпи покрай свличащото се тяло на мъжа, хвана другия под ръка, докато той се надигаше от масата, и го прониза в гърдите. Онзи изпъшка задавено и заопипва с ръка по масата, където лежеше секирата му.
Нищо помести внимателно масата с крак, за да не може да я достигне ръката на мъжа, изтегли меча си от гърдите му и положи бавно потреперващото му тяло на пода, с гръб към стената, където да изчака Смърт да отвори докрай пред него Последната врата.
– Стаята е наша – обяви Нищо, надникна навън през сводестия вход на отсрещната стена, затвори вратата и дръпна резето.
Ярви коленичи до умиращия мъж. Познаваше го. Някога го бе познавал по-точно. Улвдем, така се казваше. Не точно приятел, но далеч не от най-лошите. Веднъж се засмя на една от шегите на Ярви и той се зарадва.
– Трябваше ли да ги убиваш?
– Не. – Нищо избърса внимателно острието на меча си от кръвта. – Можехме също така да оставим Одем да си седи на трона.
Наемниците влязоха в стаята и заоглеждаха, свъсили вежди, основната й забележителност и тяхна цел – Пищящата порта. Долният й край чезнеше в пода, а горният – в тавана. Представляваше огромна като стена лъскава бронзова плоча, върху която бяха гравирани стотици лица, всичките изкривени в пищящи озъбени физиономии, виещи от болка или гняв лица. Преливаха се едно в друго като в огледалната повърхност на вода.
– Мисля, че сега се досещам защо я наричат Пищящата порта – каза Сюмаел, застанала пред нея с ръце на хълбоците.
– Грозновато нещо да опреш на него всичките си надежди – каза Джоуд.
Ярви докосна метала с върховете на пръстите си – хладен и твърд.
– Грозновато нещо да се стовари на главата ти, спор няма. – До плочата, върху метален стълб, на който бяха гравирани имената на петнайсет богове, имаше плетеница от зацепени едно в друго зъбни колела, ролки с гравирани по тях надписи и навити вериги. Дори с познанията си от обучението за пастор Ярви нямаше и най-малка представа как точно действаше всичко това. В средата му обаче имаше сребърен щифт. – Това е механизмът.
Джоуд протегна ръка:
– Просто дръпваш този щифт, така ли?