Не знаеше дали да затвори очи, но тя затвори своите и той направи същото и носовете им се сблъскаха.
Дъхът й погали бузата му и тя пламна. Изгаряше.
Устните й едва бяха докоснали неговите, когато Ярви се дръпна рязко с цялата грация и финес на подплашен заек, спъна се в ножницата на меча и за малко да падне.
– Извинявай – каза тя, увеси отново рамене и заби поглед в пода.
– Не, аз трябва да се извиня. – За крал се извиняваше прекалено много в последно време. – Аз съм най-често извиняващият се човек в цял Гетланд. Не се съмнявам, че брат ми те е целунал по-добре. Повече опит... предполагам.
– Единственото, което брат ти направи, беше да говори за битките, които щял да спечели – промърмори тя, без да откъсва очи от пода.
– С мен такава опасност няма. – Не знаеше защо го направи – да я шокира или като отмъщение за провалената целувка, – но вдигна кривата си ръка пред лицето й и я разтърси, за да се свлече ръкава надолу и да разкрие цялата й уродливост.
Очакваше Изриун да изкриви от погнуса устни, да пребледнее или поне да отстъпи назад, но вместо това тя просто я изгледа замислено.
– Боли ли?
– Не точно... понякога.
Тогава тя посегна, плъзна пръсти по кривите кокалчета, притисна палец в усуканата длан и това накара дъха му да секне. Никой досега не беше докосвал тази ръка, все едно е просто ръка. Плът и кръв, с усет, като всяка друга.
– Чух, че въпреки това си победил Киймдал в квадрата – каза тя.
– Просто дадох заповед. Отдавна знам, че не ме бива в честните двубои.
– Воинът се бие – каза тя и го погледна в очите. – Кралят заповядва. – Усмихна се и го поведе към подиума. Ярви пристъпи несигурно след нея. Въпреки че това беше неговата тронна зала, с всяка следваща крачка се чувстваше все повече натрапник.
– Черният трон – каза той, когато застанаха до него.
– Твоят трон – каза Изриун и за ужас на Ярви протегна ръка, прокара пръсти по съвършено гладкия метал на подлакътника и съскането от допира й го накара да настръхне. – Трудно е да си представиш дори, че това е най-старото нещо тук. Изработено е от ръцете на елфи преди Разцепването на света.
– Интересуваш се от елфи?
Гласът му беше изтънял от ужас при мисълта, че сега тя може да накара него да го докосне, или още по-ужасяващата – да седне на него.
– Прочела съм всички книги на майка Гундринг за тях.
– Ти четеш? – примига невярващ на ушите си Ярви.
– Някога се обучавах за пастор. Бях ученичка на майка Гундринг преди теб. Обречена на живот, отдаден на книги, билки и благото слово.
– Тя не ми е казвала.
Изглежда, с Изриун имаха много повече общо помежду си.
– Тогава бях сгодена за брат ти и с това обучението ми приключи. Трябва да правим това, което е най-добре за Гетланд.
Двамата въздъхнаха едновременно и почти по един и същи начин.
– Така ми казват всички – отвърна Ярви. – И двамата изгубихме Събора.
– Но получихме друг. – Тя прокара още веднъж ръка по съвършените извивки на Черния трон. – Нелош сватбен подарък. – Пръстите й се плъзнаха леко по подлакътника на трона и оттам по ръката на Ярви и той установи, че допирът им определено му допада. – Предполага се, че сега трябва да обсъждаме кога ще се оженим.
– Веднага след като се върна – отвърна Ярви с леко пресипнал глас.
Изриун стисна нежно сакатата му длан:
– Ще очаквам по-добра целувка след победата ти, кралю мой.
Докато я гледаше да се отдалечава, Ярви почти не съжаляваше, че и двамата не бяха стигнали до Събора.
– Ще гледам да не се спъна в меча си – провикна се след нея, преди да е излязла.
Тя му се усмихна през рамо и в следващия момент дневната светлина нахлу в залата и накара косата й да блести. Вратите се затвориха тихо зад гърба й и оставиха Ярви сам на подиума, насред океана от мълчание и изведнъж тревогите му го налегнаха с нова сила, струпаха се една връз друга – по-високи от върховните богове наоколо. Костваше му неимоверно усилие да извърне поглед към Черния трон.
Възможно ли е наистина да седи на него между богове и хора? Той, който дори няма смелост да го докосне с това жалко подобие на ръка? Насили се да протегне ръка и дъхът му секна. Намери сили да докосне с треперещ пръст гладкия метал.
Студен и корав. Точно какъвто трябва да е един крал.
Точно като баща му, който седеше на него с кралската корона над свъсеното си чело. Прорязаните му от белези ръце са стиснали уверено извивките на подлакътниците, а дръжката на меча му – винаги подръка. Същият меч, който сега висеше на кръста на Ярви и чиято непозната тежест го теглеше надолу.
„Не съм искал полусин.“