– В точния момент! – Ярви плесна ръката му. – В последния момент. Колкото повече от воините на Одем са навън, за да посрещнат Гром-гил-Горм, толкова по-добре за нас.
– Чичо ти говори – каза Нищо, застанал пред един от тесните прозорци.
Ярви открехна капака на съседния и надзърна навън. Видя познатия, покрит със зелена трева двор пред извисяващите снага сиви стени, с разпрострелия клони в единия му ъгъл кедър. Мъжете се бяха събрали отпред, едни готови за битка, други все още препасващи оръжия и потягащи припряно снаряжението си. Ярви облещи очи, когато осъзна колко много бяха. Триста на пръв поглед, но знаеше, че извън стените имаше още много. Над тях, на мраморните стъпала на Залата на боговете, в сребриста ризница и кожено наметало, с кралска корона на главата стоеше чичо му Одем.
– Кой застава днес пред стените на Торлби? – изрева той на събралите се воини. – Гром-гил-Горм, Трошача на мечове!
Мъжете започнаха да трамбоват гневно с крака и над двора се понесе вълна от ругатни.
– Онзи, който уби Утрик, вашия крал и мой брат!
Това предизвика гневен вой от мъжете и Ярви едва се сдържа на свой ред да не изкрещи при тази безочлива лъжа.
– Но в арогантността си той е довел малко хора! – продължи Одем. – Правото е на наша страна, теренът е на наша страна, превъзхождаме ги и по брой, и по сила! Ще позволим ли на тези отрепки да стоят пред стените ни, да сквернят с присъствието си погребалните могили на братята ми Утрик и Удил, на дядо ми Ангулф Копитото, Бича на Ванстерланд?
Воините удариха оръжия в щитовете, юмруци – в броните, и изреваха, че няма да го допуснат.
Одем протегна ръка настрани, оръженосецът му коленичи, поднесе му ножницата с меча и той го извади и го вдигна високо над главата си. Слънцето улови с лъчите си лъскавата стомана и за момент блясъкът й беше толкова ярък, че Ярви трябваше да отмести очи.
– Тогава нека окажем чест на майка Война и да й дадем червен ден! Да излезем пред стените ни и преди залез-слънце да украсим портите на града с главите на Гром-гил-Горм и ванстерландските му кучета!
– Ще видим чии глави ще стърчат над портите довечера – каза Ярви, но думите му бяха удавени в надигналия се рев от гърлата на воините на Гетланд. Мъжете, които трябваше да скандират за него вместо за чичо му.
– Тръгват на бой – каза Нищо, докато мъжете в двора се отправиха към портата в колона, в готови за стената от щитове редици, всеки на мястото си, всеки готов да умре за човека до себе си. – Правилно отгатна мислите на чичо си.
– Дори не се наложи да гадая – отвърна Ярви.
– Майка ти беше права. – Очите на Нищо проблеснаха в тъмния процеп на шлема му. – Станал си много хитър и прозорлив.
Младите воини бяха най-отпред – неколцина по-млади и от Ярви, – възрастните и калени в битките вървяха след тях. Навлязоха в тунела под Пищящата порта и тропотът на ботушите и подрънкването на оръжията и снаряжението им огласиха стаята с механизма над главите им. Сенките им заиграха по изпитите лица на главорезите на Ярви, надзъртащи през процепа в пода към преминаващите под тях по-доблестни мъже. С всеки минал през портата радостта му растеше, защото знаеше, че така растяха и шансовете им за успех. С всеки минал през портата растеше и страхът му, защото знаеше, че времето наближава.
Времето за отмъщението му. Моментът на смъртта му.
– Кралят тръгва – каза от сянката до един от прозорците Сюмаел.
Одем вървеше между ветераните, останали последни в двора. Оръженосецът, щитоносецът и знаменосецът му го следваха по петите, докато тупаше окуражително гърбовете на хората си, крачейки към портата.
– Рано е – промърмори Нищо.
– Виждам това! – изсъска Ярви.
С тропот на крака, мъжете се точеха през портата, но прекалено много от тях все още бяха в двора.
Беше ли устоял на всичко това, изстрадал и пожертвал толкова много, за да се измъкне Одем така лесно от капана му? Зачопли нервно недораслия показалец на сакатата си ръка, плувна в пот от глава до пети.
– Да издърпам ли щифта? – викна Джоуд.
– Не! – изписка Ярви и на мига съжали, когато се притесни, че ще го чуят отдолу. – Не още!
Одем продължаваше да крачи през двора и всеки момент щеше да се скрие от погледите им и да влезе в тунела под портата. Ярви вдигна ръка към Джоуд, готов да я стовари рязко надолу, а с нея – цялата ужасяваща тежест на Пищящата порта.
Дори ако това щеше да означава гибелта на всички им.
– Кралю мой! – Майката на Ярви стоеше на стъпалата на Залата на боговете с Хюрик от едната си страна и прегърбената, подпряна на жезъла си майка Гундринг – от другата. – Братко мой!
Чичо Одем спря, смръщи чело и се обърна през рамо.