– Защитете краля! – изкрещя пронизително той, когато видя Ярви да влита в залата, и хората на Одем се скупчиха около краля си и го прикриха с щитове.
Онзи със стрелата в лицето я беше пречупил и сега от бузата му стърчеше парче окървавено дърво. Допреди миг се беше подпирал, олюлявайки се на меча си, но сега го държеше насочен към Ярви.
Нищо изскочи от тайната врата и застана от едната страна на Ярви, Рълф застана от другата, а останалите от наемниците се наредиха покрай тях с насочени напред оръжия.
Запристъпяха бавно покрай Черния трон, надолу по стъпалата на подиума, като не спираха да ругаят на половин дузина различни езици. Хората на Одем тръгнаха напред и скъсиха разстоянието помежду им. Десет крачки каменен под, после осем, шест. Напрежението от предстоящото насилие надвисна отгоре им като буреносен облак.
Тогава майка Гундринг примижа насреща на Ярви и очите й се ококориха:
– Спрете! – изкрещя тя и заудря с жезъла си по пода, огласяйки залата с кънтящ в купола тътен. – Спрете!
Мъжете спряха, облещили очи, озъбени един срещу друг, с потрепващи нервно по дръжките на оръжията пръсти, и Ярви се възползва от възможността, така щедро предоставена от възрастния пастор.
– Мъже на Гетланд! – провикна се той. – Знаете кой съм! Аз съм Ярви, син на Утрик! – Той посочи с кривия недорасъл показалец на сакатата си ръка към Одем. – Това подмолно създание се опита да ми открадне Черния трон, но боговете не търпят задълго узурпатор на него! – Ярви забоде палец в гърдите си. – Законният крал на Гетланд се завърна!
– Женска кукла на конци? – кресна Одем. – Полукрал? Крал на сакатите?
Преди Ярви да успее да изкрещи в отговор, той почувства на рамото си нечия силна длан, която го отмести настрана. Нищо пристъпи покрай него, разкопчавайки катарамата на шлема си.
– Не – отвърна той. – Законният крал.
Той свали шлема, захвърли го настрана и той издрънча на пода, търкулвайки се към стената.
Беше остригал чорлавите кичури и сега главата му беше покрита с посивяла къса коса. Беше обръснал гъстата брада. Разкрилото се под нея лице имаше остри черти, с чупени и зараствали накриво кости. Беше загрубяло от вятър и непосилен труд, покрито с белези от битки и побои. От крехкият просяк не беше останала следа и на неговото място стоеше воин от желязо и камък. Само дълбоко хлътналите му очи бяха същите.
В тях продължаваше да гори онзи налудничав пламък. Но по-горещ и ярък от всякога.
И изведнъж Ярви вече не беше сигурен кой е човекът, с когото беше пропътувал целия път дотук, до когото се беше бил, до когото беше спал. Не беше сигурен кого бе довел в крепостта на Гетланд до самия трон.
Примига озадачен, огледа се. Младите воини от Гетланд продължаваха да гледат свирепо насреща му. Но върху по-старите мъже лицето на Нищо беше подействало като заклинание.
Устите им зееха зяпнали, оръжията се бяха отпуснали в ръцете им, очите им бяха широко облещени, неколцина дори насълзени, треперещите им устни шептяха несвързано. Одем беше по-пребледнял, откакто видя Ярви през процепа в тавана на тунела. Лицето му бе на човек, станал свидетел на края на света.
– Що за магия е това? – прошепна Рълф, но Ярви не можа да му отговори.
Жезълът от елфически метал се изплъзна от пръстите на майка Гундринг и издрънча на пода.
– Удил – прошепна тя, когато ехото заглъхна.
– Да. – Нищо извърна налудничавата си усмивка към Одем. – Добра среща, братко.
И в този момент, чул името, Ярви забеляза приликата между двамата и усети да го побиват тръпки.
Чичо му Удил, чиито несравними умения с меча мъжете превъзнасяха край тренировъчния квадрат, чието тяло не бе изхвърлено мъртво от сърдитото море и чиято погребална могила стоеше празна на бруления от ветровете плаж.
Чичо му Удил бе човекът, стоял до него през всичките дълги месеци.
Чичо му Удил стоеше пред него в момента.
– Време за разплата – каза Нищо. Каза Удил. И пристъпи напред с меч в ръка.
– В Залата на боговете няма да се пролива кръв! – извика майка Гундринг.
Удил се усмихна:
– Боговете не обичат нищо повече от кръвта, пасторе мой. Има ли по-добро място, където да я пролеем?