– Говори тогава – отвърна той.
– Позволи ми да постъпя така, както е най-добре за Гетланд. Позволи ми да се откажа завинаги от претенциите си към престола. Позволи ми да издържа изпита за пастор, както щях да направя преди смъртта на баща ми. За да се откажа от титла и наследство и да приема Събора за свое семейство. Мястото ми е тук, в Залата на боговете. Но не на Черния трон, а до него. Покажи величие, като проявиш милост, кралю мой, позволи ми да изкупя грешките си, като служа на теб и на земята ни.
Удил се облегна бавно назад и се загледа замислено в Ярви. После се наведе към пастора си:
– Какво мислиш ти, майко Гундринг?
– Това е решение, над което баща Мир се усмихва – промърмори тя. – Винаги съм знаела, че от Ярви ще излезе добър пастор. И още го вярвам. Той се доказа като много хитър и прозорлив мъж.
– Това и сам видях – отвърна Удил, но все още не беше готов да отстъпи.
Продължи да гледа изпитателно Ярви и да потрива замислено брада.
Тогава майката на Ярви пусна ръката му и се втурна нагоре по подиума. Полите на червената й рокля се разпиляха по стъпалата, когато коленичи в краката на Удил:
– Великият крал е милостив крал – промълви тя. – Моля те, кралю мой. Не отнемай единствения ми син.
Удил се размърда смутено на трона, отвори уста, но не намери думи. Дори не трепна пред погледа на Гром-гил-Горм, но пред погледа на майката на Ярви беше готов да се разтрепери като лист.
– Някога бяхме обещани един на друг – продължи тя. В този момент и въздишка би прозвучала като гръмотевица в гробната тишина, възцарила се в Залата на боговете, но присъстващите бяха затаили дъх. – Мислехме те за мъртъв... но боговете те върнаха на мястото, което ти е отредено... – Тя постави ръка върху ръката на Удил, отпусната върху черния метал на трона. Той не можеше да откъсне очи от лицето й. – В момента най-съкровеното ми желание е да видя този обет изпълнен...
Майка Гундринг се примъкна към трона и заговори тихо:
– Върховният крал предлага многократно брак на Лейтлин, ще го приеме като обида...
Удил не я погледна дори:
– Нашият обет предхожда предложенията на върховния крал с двайсет години – отвърна остро той.
– Но тази сутрин пристигна нов орел от баба Вексен...
– Баба Вексен ли седи на Черния трон, или аз?
Този път Удил извърна поглед към пастора си.
– Ти.
Майка Гундринг сведе очи към пода. Мъдрият пастор придумва, увърта, спори и съветва, но преди всичко се подчинява.
– Тогава изпрати на баба Вексен птица с покана за сватбата ни. – Удил обърна покрита с мазоли и изкривена от дългите години стискане на трупчето за лъскане на палубата длан и пое ръката на майката на Ярви. – Ти ще носиш ключа от хазната ми, Лейтлин, и ще ръководиш държавните дела, в което си се доказала многократно.
– С удоволствие – отвърна тя. – А синът ми?
Крал Удил измери Ярви с продължителен поглед. После кимна:
– Ще заеме обратно мястото на чирак на майка Гундринг – каза той и така с един замах се показа като строг и милостив едновременно.
Ярви въздъхна облекчено:
– Гетланд най-после има крал, с който да се гордее. Всеки ден ще благодаря на майка Море за това, че те изпрати обратно.
Изправи се и тръгна към вратите. Докато вървеше сред подигравките и презрителния шепот на тълпата, Ярви се усмихваше. Вместо да крие както някога саката ръка в ръкава си, той я остави гордо на показ. В сравнение с избите на търговците на роби от Вулсгард, в сравнение с тормоза от бича на Триг и студа и глада на необятните ледове на севера присмехът на тези глупаци не тежеше хич.
Благодарение на двете си майки, всяка със своите причини да стори каквото стори, Ярви излезе жив от Залата на боговете. Отново сакат и низвергнат, отново обречен на Събора. Където му беше мястото.
Беше извървял кръга и се беше върнал там, откъдето беше тръгнал. Тръгна момче, но се върна мъж.
Мъртвите лежаха върху каменните плочи в хладната изба в подземието на крепостта. Ярви не искаше да ги брои. Знаеше, че са много. Това му беше достатъчно като бройка. Реколтата от добре скроените му планове. Последствията от една необмислена клетва. Нямаше лица, просто плащаници, надигнати от носа, брадичката и стъпалата. Нямаше как да разбере под кои лежаха наемниците на майка му и под кои – доблестните воини на Гетланд. А може би нямаше и разлика, веднъж минали през последната врата.
Знаеше обаче кое е тялото на Джоуд. Тялото на неговия приятел. И другар по гребло. Човекът, прокарвал му пъртина през снега. Чийто глас мълвеше окуражително „загребване по загребване“, докато той скимтеше от болка над греблото. Беше приел битката на Ярви като своя, въпреки че не беше боец. До него стоеше Сюмаел, опряла стиснати юмруци в студения камък, с огряно наполовина от пламъка на дебелата свещ мургаво лице.