— Смърт! — изкрещя пронизително жена от сумрака в дъното на залата и ехото дълго кънтя в настаналата гробна тишина.
Ярви се бе изправял пред смъртта и преди. Колко пъти вече отваря тя за него Последната врата, но ето че все още хвърляше сянка. И въпреки че не можеше да каже, че вече се чувства удобно в присъствието ѝ, както с много други неща, повторението правеше нещата по-лесни. Този път, въпреки че устата му беше пресъхнала и сърцето му напираше да изскочи от гърдите, ако не друго, поне я посрещаше на крака.
— Допуснах грешка! — Гласът му се понесе из залата, звънлив и равен, без да потрепне. — Много грешки. Знам го. Но дадох клетва! И не видях друг начин да я изпълня. Да отмъстя за смъртта на баща си и брат си. Да сваля предателя Одем от престола. И въпреки че съжалявам за пролятата кръв, по Божията милост… — Ярви вдигна поглед към статуите, после сведе очи и разтвори ръце. — Законният крал се завърна.
Удил се загледа в ръката си, в разперените си върху черния метал пръсти. Малко напомняне, че кралят дължеше завръщането си на плановете на Ярви нямаше да навреди. Гневният шепот се понесе отново, усили се, но тогава Удил въдвори тишина с вдигане на ръка.
— Вярно е, че Одем те насочи по този път — каза той. — Неговите престъпления са по-тежки от твоите и ти изпълни присъдата му. Имал си причини да направиш каквото направи, а и за днес видяхме достатъчно смърт, мисля аз. Твоята няма да донесе справедливост никому.
Без да вдига очи от земята, Ярви преглътна с облекчение. Въпреки несгодите от последните няколко месеца обичаше живота. Обичаше го дори повече заради тях.
— Но разплата трябва да има — каза Удил и в очите му имаше тъга, докато го изричаше. — Съжалявам наистина. Присъдата ти е изгнание. Човек, веднъж седял на Черния трон, винаги ще иска да се върне на него.
— Не го намерих за удобен.
Ярви пристъпи към подиума. Знаеше какво трябва да направи сега. Знаеше го от мига, в който Одем падна мъртъв в краката му и той вдигна глава и видя надвисналото над него лице на баща Мир. Изгнанието имаше своите предимства. Нямаше да дължи нищо никому. Можеше да е каквото си поиска. Но Ярви се беше наскитал до насита. Неговият дом беше тук и той не смяташе да го напуска повече.
— Никога не съм искал Черния трон. Никога не съм очаквал, че ще седна на него. — Той вдигна високо сакатата си ръка и я разтресе пред погледа на всички. — Не това е представата ви за крал, моята — още по-малко. — Той коленичи пред подиума. — Предлагам друго решение.
Удил присви очи и Ярви отправи мълчалива молитва към баща Мир чичо му да е търсил изход от положението, възможност да опрости престъплението му.
— Говори тогава — отвърна той.
— Позволи ми да постъпя така, както е най-добре за Гетланд. Позволи ми да се откажа завинаги от претенциите си към престола. Позволи ми да издържа изпита за пастор, както щях да направя преди смъртта на баща ми. За да се откажа от титла и наследство и да приема Събора за свое семейство. Мястото ми е тук, в Залата на боговете. Но не на Черния трон, а до него. Покажи величие, като проявиш милост, кралю мой, позволи ми да изкупя грешките си, като служа на теб и на земята ни.
Удил се облегна бавно назад и се загледа замислено в Ярви. После се наведе към пастора си:
— Какво мислиш ти, майко Гундринг?
— Това е решение, над което баща Мир се усмихва — промърмори тя. — Винаги съм знаела, че от Ярви ще излезе добър пастор. И още го вярвам. Той се доказа като много хитър и прозорлив мъж.
— Това и сам видях — отвърна Удил, но все още не беше готов да отстъпи.
Продължи да гледа изпитателно Ярви и да потрива замислено брада.
Тогава майката на Ярви пусна ръката му и се втурна нагоре по подиума. Полите на червената ѝ рокля се разпиляха по стъпалата, когато коленичи в краката на Удил:
— Великият крал е милостив крал — промълви тя. — Моля те, кралю мой. Не отнемай единствения ми син.
Удил се размърда смутено на трона, отвори уста, но не намери думи. Дори не трепна пред погледа на Гром-гил-Горм, но пред погледа на майката на Ярви беше готов да се разтрепери като лист.
— Някога бяхме обещани един на друг — продължи тя. В този момент и въздишка би прозвучала като гръмотевица в гробната тишина, възцарила се в Залата на боговете, но присъстващите бяха затаили дъх. — Мислехме те за мъртъв… но боговете те върнаха на мястото, което ти е отредено… — Тя постави ръка върху ръката на Удил, отпусната върху черния метал на трона. Той не можеше да откъсне очи от лицето ѝ. — В момента най-съкровеното ми желание е да видя този обет изпълнен…