— Всички избрахме да останем.
— Не съм го карал насила.
— Не.
— Можеше да тръгнеш без него или да го убедиш да тръгне с теб, само да се бе опитала малко повече…
Този път тя вдигна очи, но в тях Ярви не видя гнева ѝ, който заслужаваше, само нейния дял вина.
— Прав си. Сега този товар ще тежи на моите рамене.
Ярви извърна рязко поглед и усети очите му да се насълзяват. Поредица от постъпки и направени избори, всеки на вид по-малкото зло, но ето как го бяха довели дотук. Възможно ли бе това да е нечие всеобщо благо?
— Не ме мразиш? — прошепна той.
— Загубих един приятел. Не искам да изгубя втори. — Тя постави внимателно ръка на рамото му. — Не ме бива много в намирането на приятели.
Ярви постави длан върху ръката ѝ и му се прииска никога да не я отдръпва оттам. Странно, човек никога не забелязва нещо, докато не дойде моментът, в който осъзнае, че не може да го има.
— Не ме виниш дори? — прошепна отново.
— Защо да го правя аз? — Тя стисна рамото му, после отдръпна ръка. — Сам по-добре ще се справиш.
Спасение за едни
— Радвам се, че дойде — каза Ярви. — Приятелите ми са съвсем на изчерпване.
— Ще се радвам да го направя — отвърна Рълф. — За теб и заради Анкран. Не смея да твърдя, че долюбвах много кльощавото копеле, докато се разпореждаше със склада на кораба, но накрая започнах да го харесвам. — Той се усмихна и покритият с коричка белег на челото му помръдна. — Към някои хора се привързваш от самото начало, но онези, дето искат време да се привържеш към тях — тях никога не забравяш. Да освободим малко роби, а?
Стоката се надигна на крака с мърморене, пъшкане и подрънкване на вериги. Вторачиха в тях очи, пълни със смесица от срам, страх, надежда и отчаяние, и Ярви неволно вдигна ръка и опипа белезите на шията си, оставени от нашийника. Вонята го връхлетя, а с нея и спомените, които така му се щеше да забрави. Странно как бързо бе привикнал обратно към свободата.
— Принц Ярви!
Собственикът изникна от тъмната вътрешност на магазина. Беше едър мъж с бледо лице с меки черти, бегло познато отнякъде. Един от процесията кършещи ръце оплаквачи при вдигането на могилата на баща му може би. Е, сега щеше да има възможността да ги покърши отново.
— Вече не съм принц — отвърна Ярви, — но иначе да. Ти си Йоверфел, нали?
Търговецът на плът изпъчи гордо гърди от честта да го познават по име.
— Да, разбира се, това съм аз и съм дълбоко поласкан от посещението ти! Ако позволиш да попитам, какви роби…
— Името Анкран говори ли ти нещо?
Погледът на търговеца се стрелна към Рълф, наблюдаващ с мрачно изражение отстрани, пъхнал палци в колана на меча си.
— Анкран ли?
— Нека опресня паметта ти, както вонята на магазина ти опресни моята. Продал си мъж на име Анкран, а после си го изнудвал за пари, за да държиш жена му и детето му в безопасност.
Йоверфел се покашля:
— Не съм нарушил никой закон…
— Нито пък аз, като поискам да ми върнеш дълга си.
Цветът се отдръпна съвсем от бледото лице на търговеца:
— Не ти дължа нищо…
Ярви се разсмя.
— На мен? Не. Но на майка ми Лейтлин, която скоро ще е отново Златната кралица на Гетланд, на чиято шия ще виси отново ключът от хазната… На нея, както разбрах, дължиш известна сума, прав ли съм?
Буцата на тънката шия на търговеца подскочи, докато той преглъщаше тревожно:
— Аз съм най-смирен слуга на моята кралица…
— Неин роб, ако питаш мен. Всичко, което притежаваш, да продадеш, няма да изплатиш и една трета от това, което ѝ дължиш.
— Да, да, неин роб, разбира се. — Йоверфел изсумтя натъжено. — Щом си толкова заинтересуван от търговията ми, именно заради нейните лихви трябваше да изстискам каквото можах от Анкран. Не че съм искал да го правя, не исках…
— Ааа, но ти загърби личните си желания и стремежи — прекъсна го Ярви. — Колко благородно от твоя страна.
— Какво искаш?
— Да започнем с жената и детето.
— Много добре.
Забол поглед в земята, търговецът изчезна в сумрака на магазина. Ярви погледна към Рълф и възрастният воин отвърна с повдигане на вежди. Робите продължаваха да стоят и да гледат мълчаливо. На Ярви му се стори, че един дори се усмихваше.
Не знаеше какво бе очаквал да види. Невиждана красота, зашеметяваща грация или поне нещо, което да грабне отведнъж сърцето му. Но семейството на Анкран се оказа съвсем обикновено на вид. Повечето хора са, естествено, за онези, които не ги познават. Майката беше дребничка, с крехко телосложение и непокорно вирната брадичка. Синът имаше косата на баща си и не откъсваше очи от земята.