Много от могъщите родове от най-отдалечените краища на Гетланд щяха да са ядосани, когато вестта за завръщането на крал Удил ги достигнеше едва след сватбата му, така лишавайки ги от възможността да получат признание за важността си, като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.
Без съмнение, всемогъщият върховен крал на своя висок трон в Скекенхаус и естествено, всезнаещата баба Вексен от лявата му страна щяха да са, меко казано, очаровани, както майка Гундринг отбеляза, когато научеха, вестта. Но майката на Ярви заяви, че „гневът им е прах на вятъра за нея“. Лейтлин отново бе Златната кралица. Думата ѝ беше хвърлен камък.
Статуите на боговете бяха украсени с гирлянди от първите пролетни цветя, сватбените подаръци бяха струпани на разноцветни купчини около Черния трон, хората прииждаха под купола на Залата на боговете, скупчени нагъсто като овце в зимна кошара, още и още, чак докато въздухът не стана спарен от дъха им. Благословената двойка изпяха един на друг обетите си за вярност пред богове и хора. Падащите отгоре снопове светлина палеха огньове по излъсканата броня на краля и зашеметяващите бижута на кралицата и хората ги аплодираха въодушевено, въпреки че според Ярви гласът на Удил не беше от най-певческите, а на майка му — още по-малко. След това Бриньолф занарежда монотонно една от най-протяжните и подробни благословии, на които беше ставала свидетел тази свята зала, а застаналата до него майка Гундринг, вкопчила ръка в жезъла си и превита на две от изтощение, едва сдържаше нетърпението си. Накрая всички камбани в града забиха тържествено.
О, радостен ден!
Как нямаше да е доволен Удил? Върна си Черния трон и получи най-добрата жена, за която един мъж можеше да мечтае, жена, ухажвана от самия върховен крал. Как да не била очарована Лейтлин? Инкрустираният със скъпоценни камъни ключ от хазната отново висеше на шията ѝ, а проповедниците на Единствен бог бяха извлечени от монетния ѝ двор и бичувани през цял Торлби на пътя към доковете. Как можеха да не ликуват хората от Гетланд? Имаха железен крал и златна кралица, владетели, на които да могат да се доверят и с които да се гордеят. Владетели без певчески способности, вярно, но с по две здрави ръце всеки.
Въпреки цялото веселие — или може би именно заради него — Ярви не изпита от сватбата на майка си повече радост отколкото от погребението на баща си. От тази церемония поне успя да се измъкне преди края. Ако някой въобще го беше видял да се измъква от залата, с нищо не показа, че е натъжен от липсата му.
Времето навън подхождаше повече на настроението му от ухаещата на цветя атмосфера вътре. Духаше вятър търсач в този ден откъм сивото море. Виеше — мокър и солен — в бойниците, пронизваше го до кости, докато изкачваше издълбаните от крака каменни стъпала и вървеше по празните пътеки на крепостната стена.
Видя я отдалеч. Стоеше на покрива на Залата на боговете, облечена в прекалено тънки за такъв студ и залепнали по нея от дъжда дрехи и развяна от яростните напори на вятъра коса. Видя я навреме. Можеше да отмине и да намери друго място, откъдето да гледа намръщен в небето. Но краката му го понесоха към нея.
— Принц Ярви — каза тя, когато го видя да се приближава. Откъсна със зъби парче нокът от палеца си и го изплю срещу вятъра. — Каква чест.
Ярви въздъхна. През последните няколко дни чуваше проклетата титла навсякъде и вече му омръзваше от нея.
— Вече не съм принц, Изриун.
— Нима? Майка ти е кралица, нали така? На нейната шия виси ключът от хазната на Гетланд? — Бледата ѝ ръка се стрелна към гърдите ѝ, където вече нямаше нищо — нито ключ, нито огърлица. — Какъв е синът на кралицата, ако не принц?
— Сакат глупак? — промърмори Ярви.
— Беше, когато се срещнахме за пръв път, и безсъмнено ще си останеш такъв завинаги. А да не забравям и син на предател.
— Значи сега двамата с теб имаме много повече общо помежду си — отвърна троснато Ярви, но когато видя лицето ѝ да трепва, съжали на мига.
Само да се бяха развили малко по-иначе събитията, сега тях двамата щяха да приветстват хората долу. Той на Черния трон, тя на столчето до него. Очите ѝ щяха да греят радостно, докато докосва нежно сакатата му ръка. Щяха да са споделили вече онази по-добра целувка, която тя поиска на раздялата им…
Но нещата бяха каквито са. За него нямаше да има целувки. Нито днес, нито когато и да било. Той се обърна, подпря юмруци на парапета и се загледа в развълнуваното море.
— Не дойдох да се караме.
— Защо дойде тогава?
— Реших, че трябва да ти кажа, след като… — Ярви стисна гневно зъби и сведе поглед към бледата си усукана длан на парапета. След като какво? „След като бяхме сгодени. След като някога означавахме нещо един за друг“, помисли си, но не намери сили да го каже. — Заминавам за Скекенхаус. Ще положа изпита за пастор. Няма да имам семейство, претенции към престола… жена.