Тя се разсмя с глас.
— Ха, още нещо общо помежду ни. Аз пък нямам приятели, зестра и баща. — Тя се обърна да го погледне в очите и от омразата, която видя в тях, стомахът му се сви на топка. — Изхвърлиха тялото му на бунището.
Това трябваше да донесе радост на Ярви. В края на краищата неведнъж бе мечтал за подобна развръзка, за нея отиваха всичките му молитви и воля. В нейно име разруши всичко, жертва приятели и приятелства. Но гледайки лицето на Изриун, хлътналите ѝ, зачервени от плач очи, той не изпита радост.
— Съжалявам. Не за него, за теб.
Устата ѝ се изви презрително:
— Какво, мислиш, струват съжаленията ти?
— Нищо. Но въпреки това съжалявам.
Той вдигна ръце от парапета, обърна гръб на годеницата си и тръгна към стъпалата.
— Дадох клетва!
Ярви спря. Искаше му се просто да слезе от този брулен от вятъра покрив и никога повече да не стъпи на него, но тилът му настръхна и той не намери сили да продължи. Обърна се:
— О?
— Слънчева и лунна клетва. — Очите на Изриун святкаха гневно, вятърът замяташе яростно кичури коса през бледото ѝ лице. — Заклех се пред Тя-която-съди, Той-който-помни и Тя-която-стяга-възела. Изрекох я пред предците ми, погребани на плажа. Пред Той-който-гледа и Тя-която-пише. Сега ще я изрека и пред теб, Ярви. Нека тази клетва тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Аз ще отмъстя на убийците на баща ми. Кълна се!
Тя му се усмихна — крива присмехулна усмивка, подигравателна имитация на онази, с която го дари в деня на годежа им.
— Виждаш ли, една жена може да даде същата клетва като мъж.
— Стига да е достатъчно глупава да го направи — отвърна през рамо Ярви, докато се отдалечаваше.
По-малкото зло
В деня, в който брат Ярви се завърна у дома, майка Слънце се усмихваше дори докато скриваше лицето си от света.
Първият ден от лятото, бяха го провъзгласили гетландци. Котките се припичаха на горещите каменни покриви на Торлби, морските птици крякаха лениво една на друга, лекият бриз носеше солта от морето по тесните улички на града, довяваше го до отворените прозорци на къщите.
Довя го и до вратата на стаята на майка Гундринг, когато Ярви най-после се пребори с тежката дръжка на бравата и успя да я натисне със сакатата си ръка.
— Скитникът се завръща — каза възрастният пастор, остави настрана книгата си и от нея се вдигна облаче прах.
— Майко Гундринг. — Ярви се поклони ниско и ѝ поднесе чашата чай.
— И ми носиш чай. — Тя притвори очи, вдъхна парата над чашата, сръбна и преглътна. На сбръчканото ѝ лице се разтегли огромната усмивка, която носеше на Ярви толкова гордост всеки път, когато я заслужеше. — Нищо не е същото, когато те няма.
— Ако не друго, поне чаят няма да ти липсва повече.
— Издържа изпита, значи?
— Съмняваше ли се?
— Не и аз, брат Ярви, не и аз. Но ето че си препасал меч. — Тя погледна намръщено към ножницата на меча на Шадикшарам на кръста му. — Благата дума спира повече удари.
— Нося го за онези, които тя пропусне. Напомня ми откъде идвам. Пасторът застава зад баща Мир, но майка Война не му е чужда.
— Ха! Самата истина.
Майка Гундринг го покани на столчето от другата страна на огнището. На същото, откъдето толкова често бе слушал запленен историите ѝ, на което научи езици, история, да познава билки и растения и да говори както подобава с крале. Възможно ли бе да са минали едва няколко месеца откакто за последно седя на него? Струваше му се, че това беше в друг свят. В сън.
От който днес се беше пробудил.
— Радвам се, че се върна — каза тя — и не само заради чая ми. Чака ни много работа в Торлби.
— Не мисля, че хората тук ме обичат.
Майка Гундринг махна пренебрежително с ръка:
— Забравили са вече. Хората имат къса памет.
— За това работата на пастора е да помни.
— А също да съветва, да лекува, да говори истината и познава тайните проходи, да избира по-малкото зло и всеобщото благо, да изглажда пътя на баща Мир на всички езици, да разказва притчи…
— Да ти разкажа ли аз една?
— За какво се разказва в нея, брат Ярви?
— За кръв и измама, за пари и убийство, за предателство и жажда за власт.
Майка Гундринг се засмя и отпи от чая.