— Хм, нека позная, не преди да умра в Амвенд.
— Това не беше мое решение — отвърна възрастният пастор. Тя, която му бе като майка. — Ти трябваше да издържиш изпита, да се откажеш от престола и един ден да заемеш мястото ми, това винаги е бил планът ми за теб. Но Одем ми нямаше доверие. Избърза. Не можех да спра майка ти да те качи на Черния трон. — Тя въздъхна горчиво. — А и баба Вексен нямаше да остане доволна от такъв развой на събитията.
— Затова ме остави да падна в капана на Одем.
— С огромно съжаление. Там видях по-малкото зло. — Тя остави чашата на пода до себе си. — Как свършва притчата ти, брат Ярви?
— Току-що свърши. С огромно съжаление. — Той вдигна поглед от огъня и я погледна право в очите. — И искаш да кажеш отец Ярви.
Възрастният пастор сбърчи чело, погледна го учудено, после сведе поглед към чашата на пода.
— Черен език?
— Дадох клетва, майко Гундринг. Да отмъстя на убийците на баща ми. Може и да съм получовек, но дадох цяла клетва.
Пламъците в огнището подскочиха и оранжевите им светлини заблестяха в бурканите по рафтовете.
— Баща ти и брат ти — изграчи пресипнало тя. — Одем и хората му. И още толкова други. А сега Последната врата се отваря за мен. И всичко… за едни монети.
Майка Гундринг примига и залитна напред. Ярви се пресегна рязко и я подпря с лявата си ръка. С дясната намести възглавничката зад гърба ѝ и я облегна внимателно назад в стола.
— Изглежда, монетите могат да бъдат истински смъртоносни.
— Съжалявам — прошепна тя.
— Аз също. В цял Гетланд няма да намериш човек с повече съжаления от мен.
— Не мисля така. — Тя се усмихна немощно. — Ти ще бъдеш добър пастор, отец Ярви.
— Ще се постарая.
Тя не отговори.
Ярви пое разтреперан дъх и притвори клепачите ѝ. Кръстоса сбръчканите ѝ ръце в скута и се отпусна обратно прималял на столчето. Продължаваше да седи на него, когато вратата се отвори с трясък. Фигурата на новодошлия изкачи тичешком стъпалата и сноповете билки, провесени от тавана, започнаха да се полюшват като тела под бесилката, докато той се провираше през тях.
Беше един от младите воини, наскоро издържал изпита в квадрата. Оказа се по-млад и от Ярви, когато застана на входа и светлината на огъня освети голобрадото му лице.
— Крал Удил иска да поговори с пастора си — каза той.
— Нима?
Ярви лисна останалия на дъното на чашата чай в огъня и обви пръсти около студения елфически метал на жезъла на майка Гундринг. На своя жезъл.
Изправи се.
— Предай на краля, че идвам.
Благодарности
Както винаги, на четиримата, без които:
Брен Абъркромби, чиито очи подпухнаха от четенето ѝ;
Ник Абъркромби, чиито уши писнаха от слушането ѝ;
Роб Абъркромби, чиито пръсти се протъркаха от прелистване на страниците ѝ;
Лу Абъркромби, чиито ръце изтръпнаха да ме вдигат.
После, и понеже човекът не е самотен остров, особено този тук, най-сърдечните ми благодарности:
За това, че пося семето на идеята: Ник Лейк;
За това, че отгледа фиданката, докато стане дърво: Робърт Кърби;
За това, че се погрижи дървото да даде златни плодове: Джейн Джонсън.
След това, и понеже плодната метафора се изчерпа, на всички онези, които помогнаха за сътворението, маркетинга, издаването, публицистиката, илюстрирането, превода и най-вече — продажбата на книгите ми, където и да сте по света, но в частност на: Наташа Бардън, Ема Кууд, Бен Норт, Триша Нарвани, Джонатан Лайънс и Джинджър Кларк.
На художниците, които незнайно как успяха да постигнат невъзможното и да ми придадат класа: Никълет и Терънс Кейвън, Майк Брайън и Доминик Форбс.
За бездънната ѝ подкрепа и в добро, и в зло: Джилиън Редфърн.
На всички писатели, чиито пътища пресякоха моя, било то във виртуалното пространство, в бара, в някои случаи дори на хартия, за помощта, смеха и множеството идеи, които си струваше да открадна.
Вие си знаете кои сте…