— Кой гълъб донесе посланието на Гром-гил-Горм?
— Изпратих го обратно във Ванстерланд. Изпратих на пастора му, майка Скаер, отговора на баща ти, че е съгласен да преговаря за мир.
— Къде е трябвало да се срещнат?
— На границата, близо до Амвенд. Баща ти така и не е стигнал дотам.
— Бил е нападнат от засада в Гетланд?
— Така изглежда.
— Не е в стила на баща ми да слага край на война с такава охота.
— Война — изграчи един от гълъбите. — Край на война.
Майка Гундринг свъси вежди и се вторачи в посивелия от курешки под:
— Аз го посъветвах да отиде. Върховният крал поиска мечовете да се приберат в ножниците, докато не бъде завършен новият храм, който строи за неговия Единствен бог. Не подозирах, че някой, било то дивак като Гром-гил-Горм, може да наруши такова свято обещание и дадена дума. — Тя стисна юмрук и за момент изглеждаше така, сякаш щеше да го стовари в лицето си, после бавно разтвори пръсти и отпусна ръка. — Един пастор трябва да изглажда пътя пред баща Мир.
— Но не е ли имал баща ми хора със себе си? Не е ли…
— Кралю мой. — Майка Гундринг го изгледа строго изпод вежди. — Трябва да вървим.
Ярви преглътна. Стомахът му беше на топка и напираше да изпълни устата му с горчилка.
— Не съм готов.
— Никой не е, никога. Баща ти не беше.
От гърлото на Ярви се отскубна нещо средно между смях и вопъл. Той изтри избилите сълзи с опакото на саката ръка.
— Баща ми плака ли, когато бе сгоден за майка ми?
— Всъщност да — отвърна майка Гундринг. — В продължение на години. Майка ти, от друга страна…
Ярви не сдържа поредния порив на горчив смях:
— На майка ми сълзите ѝ се свидят повече отколкото златото. — Ярви вдигна поглед към жената, която доскоро бе негов учител, а сега бе негов пастор, към това миловидно сбръчкано лице, към ясните очи, изпълнени със загриженост, и прошепна — Ти ми бе като майка.
— А ти на мен като син. Съжалявам, Ярви. Съжалявам за всичко, но… така трябва в името на всеобщото благо.
— И по-малкото зло. — Ярви разтърка чуканчето на пръста си и оглеждайки клетките по стените, преглътна сълзите. Всичките гълъби и големият орел. — Кой ще ги храни сега?
— Ще намеря някой. — Майка Гундринг му подаде кльощавата си длан, за да му помогне да стане от пода. — Кралю мой.
Обещания
Това беше знаменателно събитие.
Много от могъщите родове от най-отдалечените краища на Гетланд щяха да са ядосани, когато вестта за смъртта на крал Утрик ги достигнеше едва преди или след като той бъде изгорен на погребалната си клада, така лишавайки ги от възможността да получат признание за важността си, като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.
Без съмнение, всемогъщият върховен крал на своя висок трон в Скекенхаус и естествено, всезнаещата баба Вексен от лявата му страна щяха да са, меко казано, очаровани, както майка Гундринг отбеляза, от факта, че не са получили покана. Но майката на Ярви заяви, че „гневът им е прах на вятъра за нея“. Лейтлин може и вече да не бе кралица, но нямаше друга титла, която да ѝ подхожда повече, а и Хюрик — заклел се да ѝ служи до гроб — беше неизменно огромен и мрачен зад гърба ѝ. Думата ѝ беше хвърлен камък.
Процесията тръгна от Залата на боговете и мина през вътрешния двор на крепостта, чиято трева бе осеяна с провалите на Ярви, и под клоните на вековния кедър, неспособността на които да изкатери бе повод за подигравките на брат му.
Естествено, Ярви вървеше най-отпред, следван по петите от майка си, която го засенчваше с присъствието си във всеки смисъл на думата, и майка Гундринг, която се подпираше прегърбена на жезъла си и едва успяваше да не изостава. Чичо Одем предвождаше кралската свита от воини и жени в най-хубавите си одежди. Най-отзад вървяха робите с подрънкващи железни нашийници и погледи, забити в земята, както подобаваше.
Докато минаваха през стената на тунела, Ярви вдигна тревожен поглед нагоре и зърна долния ръб на Пищящата порта да проблясва едва в тъмното, готов да се стовари за секунда и да прегради пътя на всеки враг към крепостта. Знаеше се, че досега бронзовата плоча е падала само веднъж, при това много преди Ярви да се роди, но всеки път, когато минаваше отдолу, той просто не се сдържаше да не погледне тревожно към ръба. Тежка колкото планина, лъскава бронзова плоча, крепяща се на един-единствен сребърен щифт, можеше с лекота да разклати нервите на всекиго. Особено на човек, запътил се към клада, на която да изгори половината си семейство.