— Къде е Одем? — прошепна Ярви.
Мъжът се усмихна широко и посочи:
— Там горе, кралю мой.
Ярви се мушна приведен под арката, преглътна насъбралата се в устата си слюнка и тясното пространство се огласи от ехото на запъхтяното му дишане и от стъпките му по каменните стъпала.
„На бойното поле — казваше баща му — няма правила.“
Продължи нагоре в тъмното, следван по петите от Хюрик и Киймдал. Спря до тесния прозорец, за да улови хладния полъх по горещото си лице, погледна надолу, видя разбиващата се в подножието на скалата вода и трябваше да положи усилия да надвие надигналия се страх.
„Изправи се, стой като крал — казваше майка му. — Говори като крал. Бий се като крал.“
Имаше дъсчена платформа на върха на кулата, издигната на дървени подпори. Беше опасана по края с парапет, но толкова нисък, че едва стигаше над коляното на Ярви. Когато видя колко високо се беше изкачил, колко малки изглеждаха оттук майка Море и баща Земя от едната страна и необятните гори на Ванстерланд — от другата, страхът се върна с пълна сила.
Чичо Одем стоеше в единия край и наблюдаваше спокойно горящия Амвенд. Черните стълбове дим се размиваха в сивото небе, малките фигурки на воините му сееха разруха из града, а миниатюрните кораби, подредени на брега, бяха готови да отплават, натоварени с кървавата жътва. Около дузина от ветераните му стояха около него, наобиколили коленичил пленник. Беше облечен с фина жълта роба, с вързани ръце на гърба, запушена устата, подуто и насинено лице и сплъстена от кръв дълга коса.
— Добра работа свършихме днес! — провикна се през рамо чичо Одем и се усмихна на Ярви. — Пленихме двеста роби, добитък, плячка и запалихме един от градовете на Гром-гил-Горм.
— А самият Гром? — попита Ярви, стараейки се да не проличи колко е задъхан от дългото изкачване.
Очевидно да стои и да се бие като крал, не му се отдаваше — трябваше поне да опита да говори като такъв.
Одем направи кисела гримаса и пое дълбоко дъх през стиснатите си зъби:
— Трошачът на мечове със сигурност е на път за насам, прав ли съм, Хюрик?
— Безсъмнено. — Хюрик се провря под ниската врата, излезе на платформата и се изправи в цял ръст. — Старият мечок надушва битката по-бързо от мухите.
— Трябва да побързаме. Да съберем мъжете и до час да сме обратно в морето — каза Одем.
— Тръгваме си? — попита Киймдал. — Толкова бързо?
Ярви осъзна, че беше ядосан. Беше изморен, гадеше му се, но предимно беше ядосан. На собствената си слабост, на това колко безмилостен можеше да е чичо му, на целия свят за това, че беше каквото е.
— Така ли отмъщаваме ние, Одем? — Ярви посочи със здравата си ръка горящия град. — И на кого, на жени, деца и селяни?
— Отмъщението се гради парче по парче. — Както винаги, гласът на чичо му беше тих и спокоен. Тих като пролетен ръмеж. — Но ти не бери грижа за това сега.
— Нима не положих клетва? — изръмжа Ярви.
През последните няколко дни настръхваше всеки път, когато чуеше някой да казва „кралю мой“. Сега се ядоса, когато не го чу.
— Да, даде клетва. Бях там, чух и ти казах, че това е тежка клетва. — Одем посочи към коленичилия пленник. — Но той ще те отърве от този товар.
— Кой е той?
— Старейшината на Амвенд. Човекът, който те уби.
Ярви примига озадачен:
— Какво?
— Аз се опитах да го спра, но страхливецът имаше скрито в ръкава острие.
Одем вдигна ръка и Ярви видя в нея дълъг кинжал, чиято дръжка завършваше с топка от лъскав черен кехлибар. Изведнъж, въпреки че лицето му още пламтеше от изкачването, Ярви усети да го побиват ледени тръпки.
— Никога няма да мога да си простя, че се забавих толкова и не успях да спася любимия си племенник.
Небрежно, все едно разфасоваше месо, Одем заби кинжала между шията и рамото на старейшината, събори го с крак по очи и кръвта му бликна по дъските.
— Какво имаш предвид?
Гласът на Ярви беше изтънял, а думите излязоха накъсани от свитото му на топка гърло, когато изведнъж осъзна колко много от хората на чичо му бяха на платформата, въоръжени до зъби и целите в брони.
Одем пристъпи леко напред, бавно, спокойно и Ярви заотстъпва назад с разтреперани колене, все по-близо до парапета и пропастта под него.
— Помня нощта, в която се роди. — Тонът на Одем беше равен и леденостуден като повърхността на замръзнало езеро. — Баща ти се гневи на боговете за това, дето имаш вместо ръка. Но мен ти винаги успяваше да разсмееш. Според мен от теб щеше да излезе чудесен шут. — Той повдигна вежди и въздъхна. — Но нима дъщеря ми заслужава еднорък слабак за съпруг? Нима Гетланд заслужава полукрал? Саката кукла на конци в ръката на майка си? Не, племеннико, аз… не мисля… така.